— Текстът е от Алмансор.
— Алмансор?… Сигурно е псевдоним. Ами композиторът? Харесват ми тези обикновени мелодии, които по-силно завладяват сърцето от изкуственото композиторстване, изпълнено с какви ли не волности.
Тя леко се изчерви.
— Композиторът ли?… Ами той стои пред вас, ваша светлост.
— Какво? Правилно ли чух? Вие самата сте написали музиката към това стихотворение?
— Плах опит само!
Той хвана ръката й и целуна върховете на пръстите й.
— Тогава още повече се радвам, че преди да зная ви казах мнението си. Иначе бихте го възприели за ласкателство.
Откритият и сърдечен начин, по който господинът изразяваше чувствата си, я обърка.
— Колко жалко — ловко смени той темата на разговор, — че не познавам лично поета, вдъхновил вашата музикална композиция.
— Ето неговата книга, ваше сиятелство.
Тя взе от масичката томче, подвързано с марокен, подаде му го и князът го заразлиства.
— О, госпожице, колко добре стана, че ви е под ръка!… Кажи ми какво четеш, и аз ще ти кажа какъв си? — усмихна се той. — Оттам идва и любопитството ми.
Тя не отговори и търпеливо зачака да прочете някое стихотворение. Не след дълго князът затвори книгата и я върна на Хедвиг.
— Доколкото виждам, стиховете наистина са хубави. Този Алмансор има талант.
— Обичам го! — каза тя в естествен изблик.
— Него или стиховете му? — пошегува се князът.
— И него също. Как е възможно да отделяме поета от неговите произведения?
На прага се появи Нора фон Хелфенщайн. Ван Зом се поклони учтиво и се приближи до нея, за да й бъде представен. После се върна в салона и потърси домакинята.
До госпожа фон Тифенбах седеше Улрике фон Хелфенщайн. Тя имаше сериозен вид и бе облечена в черно, сякаш още носеше траур заради своите баща и брат.
Макар че от дните на ужасните събития в Боровата клисура и в замъка Хелфенщайн бяха изминали близо двайсет години, тя почти не се беше състарила. Явно беше от онези жени, които успешно устояват на времето до дълбока старост. Със своите трийсет и осем години тя лесно минаваше за двайсет и осем годишна. Само дето върху по младежки свежото й лице бе легнала сянката на лека меланхолия.
Госпожа фон Тифенбах й представи княз Ван Зом. Приближиха се и други хора и скоро се завърза оживен разговор, който продължи и след като насядаха на масата, за да вечерят. Приказваха за Ориента и за онази тайнствена страна на Изтока, наречена Индия. Князът вземаше участие в разговора и всички с голямо внимание слушаха неговите живописни описания.
Така Ван Зом бе въведен в светското общество на града. Само че в този първи път той посвети на новия си кръг познати твърде кратко време. Малко след като вечерята приключи, князът напусна дома на полковник фон Тифенбах. Отказа се да вземе шейна и тръгна бавно из гъстата плетеница на малките улички. Насочи се към района, където се намираше къщата на Улрике фон Хелфенщайн. Пред все още незаключената врата на една нова сграда князът се спря и постоя малко, наострил слух, докато отвътре се дочу едно полувисоко „пссст!“ — Кой е там? — попита.
— Шлосерът.
Светкавично князът се озова във входа.
— Съвещанието приключи ли?
— Отдавна.
— Промениха ли нещо в плана от вчера?
— Да.
— Какво?
— В нападението ще участва още един човек.
— Добре. Дадохте ли ключовете на Капитана?
— Да. Вашите са в мен.
Човекът подаде на Ван Зом връзка ключове. После попита:
— Какво решихте, господине? Всички ли, които попаднат в ръцете ви, ще бъдат задържани и предадени на властите?
— Капитана ще участва ли лично?
— Не.
— Имам ви доверие и вече ви казах, че преди всичко искам да разбера кой е този Капитан.
— Никой от нас не знае.
— Вярвам ви. Струва ми се, че ще постигна по-бързо целта си, ако не се държа враждебно към хората му. Дали ще задържа някой от тях или не, зависи единствено от поведението им. Как е узнал Капитана, че най-новата му жертва разполага с толкова много пари?
— Нямам представа.
— А кой ще получи плячката?
— Половината Капитана, другата половина — ние.
— Какви указания имате относно госпожица фон Хелфенщайн?
— Няма да й се случи нищо лошо, тя ни е необходима като свидетел.
— И как ще стане това?
— Ще направим така, че да види един от нас. Когато я разпитват, ще каже, че го познава.
— Хмм — замислено промърмори Ван Зом. — Става дума за алиби. Днес ли определихте човека, който ще участва в провеждането на удара?
— Да.
— И кой е той?
— В името на неговата безопасност няма да го издам.
— Значи госпожицата ще трябва да види този човек, за да може по-късно да даде показания, че е бил между нападателите? Объркана работа… А къде ще се съберете?