Зави й се свят. Тя се олюля и се отпусна в крайчеца на канапето. Ван Зом придърпа един стол и седна.
— Няма защо да се страхувате. Докато светлината е запалена, никой от обесниците няма да прекрачи прага на къщата ви.
Улрике помоли за глътка вода.
Ван Зом посегна към чашата и гарафата, поставени в ъгъла на масичката, наля вода и й даде да пие. Видимо ободрена, Улрике вдигна глава и каза:
— Благодаря ви, ваша светлост. А сега ми разкажете всички подробности! Как попаднахте тук?
— Да предположим, че имам шперц, който отваря всички врати!
— Защо не ме предупредихте още докато бяхме в дома на Тифенбах?
— За да не се тревожите ненужно. Освен това исках да разговарям с вас на спокойствие. Щяхте да се изплашите, а това щеше да направи впечатление. Нямам намерение да давам поводи за подозрение, че сте предупредена за нападението.
— Значи злото не може да се предотврати, така ли?
— Може.
— Тогава сигурно сте изпратили човек да отиде в полицията?
— Не.
— Боже мой, та нали това е първата работа!
— Само ако човек иска да прогони крадците, но аз нямам подобно намерение. Моят план предвижда бандитите спокойно да влязат в къщата, а може би да стигнат и до спалнята… Улрике се сепна.
— Боже мой! Но защо? — възкликна тя, обхваната от подозрение.
— Веднага ли трябва да ви го обясня? Или мога да изчакам докато цялата работа приключи?
— Господине — каза Улрике бавно и резервирано, — наистина ви имам доверие, ала вашето нахлуване тук при мен… е тъй загадъчно, че… че…
— Добре тогава! — усмихна се той. — Ще трябва да се легитимирам. С тези думи князът извади от джоба си полицейска значка, дадена му от съответните власти след пристигането му в Германия, когато се представи и обясни целта на пребиваването си в Европа. После продължи:
— Както виждате, госпожице, аз действам със съгласието на полицията, макар и изцяло по собствена инициатива и по лична преценка. А сега ще ви назова едно име, което може би ще ви накара безрезервно да ми се доверите.
— Едно име ли? И кое е то?
— Герхард Бург.
Нервното напрежение я бе накарало да стои полуизправена на мястото си, ала при произнасянето на това име, Улрике се отпусна назад върху възглавниците на канапето. Гъста руменина покри лицето и шията й.
— Герхард… Бург! — повтори тя. — Боже мой! Познавате ли го? Още ли е жив? Или е мъртъв? Говорете!
— Срещнах го в Индия… там станахме приятели.
— Приятели? Значи е жив?
— Да. Той е… управител на моите имения.
Тази вест преобрази Улрике фон Хелфенщайн като с магическа пръчица.
— Каква новина! Колко се радвам! — възкликна тя. После смирено сключи ръце сякаш за молитва. Изглежда напълно бе забравила дебнещата я опасност.
— Герхард Бург!… Почти двайсет години не бях чувала нищо за него! Дали си спомня за мен?
— Често.
— Наистина ли? Разказа ли ви по каква причина му се наложи да напусне родината си? И какви подозрения хранех отначало към него?
— Всичко ми разказа. Това е хвърлило мрачна сянка върху целия му живот.
— Скоро след това се разкаях, но когато разбрах колко несправедлива съм била към него, вече беше твърде късно. Осъдиха го, а после… после повече не го видях… А днес… сега ми казвате: той е жив! Ами говорете де! Как живее? Щастлив ли е? Успя ли да превъзмогне миналото? Той… той… женен ли е?
— Да — отвърна Ван Зом.
Улрике трепна. По лицето й плъзна бледност, но успя да се овладее.
— Има ли деца?
— Да, четири мили деца, две момичета и две момчета.
— Каква е… неговата жена?
— Холандка.
— Аз… аз… много се радвам на неговото щастие… че как бих могла иначе! Щом действително е щастлив.
— О, убеден съм, че в момента е много щастлив.
— Как се срещнахте с него? Ван Зом вдигна вежди.
— Госпожице, позволете ми да ви напомня, че долу пред вашата къща стоят хора и само чакат да им се даде знак, за да нахълтат тук. С това има исках само да се легитимирам. Постигнах ли целта си?
— Напълно. Изцяло ви се доверявам!
— Тогава ви моля да не вземате никакви защитни мерки, а да се преструвате, че най-спокойно си лягате да спите. Преди това само ми покажете разположението на всички помещения! До тази стая стигнах през някакво преддверие и вестибюл. Накъде води вратата вляво?
— Към стаята на камериерката.
— А после?
— След това се стига до моята спалня.
— А нататък?
— Нататък няма нищо. Спалнята ми е ъглово помещение.
— И двете спални ли имат врати към коридора?
— Само стаята на камериерката.
— Тогава затворете нейната врата отвътре с резето!
— О, елате вие! Ще трябва сам да го направите! Камериерката ми още не е легнала.