— Герхард! — възкликна Улрике. — Герхард!
Тя забрави всичко около себе си. Засмя се, после заплака. Стана от мястото си и, дълбоко развълнувана, започна да се разхожда на-горе-надолу из стаята. — Герхард! — шепнеше тя. — Герхард… любими!
Потънала в размисли, Улрике продължи да крачи насам-натам, после изведнъж спря, безсилно се отпусна на стола и скри длани в обляното си в сълзи лице.
Ван Зом не помръдваше. Той деликатно чакаше да премине избликът на болка и не смущаваше с присъствието си. Внезапно Улрике вдигна глава и го погледна в очите.
— Ако не се беше оженил за холандката… да, още днес бих отишла при него, за да му кажа колко много го обичам! Но това е невъзможно. Само едно нещо мога и искам да направя — да очистя от позора спомена за него. Герхард беше невинен и ще помогна да докажем невинността му!
— Наистина ли имате такова намерение?
— Да! — решително отвърна тя. — Болката по него ме беше заше-метила. Предполагах дори, че отдавна вече не е между живите. Но сега се опомних и… добре знам дълга си!
— Искате ли да станете мой съюзник?
— Да.
— Добре. Тогава ще ви посветя в положението на нещата. Как мислите, каква причина ме накара да напусна Индия и, купувайки имот, да се заселя тук?
— Да се запознаете с предимствата на западния свят. Той се усмихна.
— Не, не съм чак толкова любопитен. Ръководех се от други цели. Герхард Бург е мой приятел. Той копнее да се завърне в родината си, а все още не може. Ето защо тръгнах на път, за да вадя на бял свят свидетелства за неговата невинност, каквото и да ми струва това. Богат съм и съм напълно в състояние да направя необходимата жертва.
С блеснали очи Улрике попиваше всяка дума, излязла от устата му, а накрая му подаде двете си ръце.
— Щом е така, о, тогава нека станем съюзници! Ван Зом сърдечно й стисна ръцете.
— С радост приемам вашето приятелство. Но ви предупреждавам да не храните прекалено големи надежди за бърз и лесен успех. Имате ли понятие какво значи да търсиш и да откриваш следи, които почти са заличени… следи отпреди двайсет години?
— Мога да си представя.
— Ако искаме да докажем невинността на нашия общ приятел, това означава да открием истинския престъпник. Имате ли някакво предположение къде да го търсим?
— Предположение ли? Имам! Герхард смяташе всичко за акт на отмъщение от страна на контрабандистите, на чиято дейност беше сложил край.
— Никой друг ли не подозирате?
— Не.
— Така и очаквах — кимна Ван Зом. — Но се заблуждавате, също както и Бург се е лъгал през цялото време. Контрабандистите се изключват като извършители.
Уприке го погледа изненадано.
— Как можете да го твърдите с такава сигурност?
— Мога, чуйте моите основания. В града всички хора вярват, че тайнственият княз Ван Зом е дошъл тук едва от шест месеца. Но на вас, като на моя приятелка и доверено лице ще издам, че девет месеца преди това напълно непознат за всички и без да бия на очи обикалям областта, за да търся следи, водещи към тайнствените престъпления и към техните извършители.
— Също като в приключенски роман — каза тя с възхищение. — И какво открихте?
— Нищо, което по какъвто и да било начин да свързва контрабандистите с двойното убийство и с палежа. Посетих селските чифлици, разпитвах в къщурките на бедните тъкачи от Ерцгебирге, обиколих самотните колиби на въглищарите. Резултатът беше равен на нула. Повярвайте ми, ако имаше нещичко за научаване от тези хора, които повече или по-малко са в роднински или приятелски отношения с контрабандистите, щях да го узная от тях. Възрастта прави хората бъбриви, а аз притежавам заложби и може би от мен щеше да излезе добър детектив.
— Но ако не са контрабандистите, тогава кой за Бога би могъл да бъде?
Ван Зом не обърна внимание, продължи:
— Разбрах, че ако искам да постигна резултат, ще трябва да дам друга насока на моите издирвания. Най-напред си зададох въпроса: кой е бил човекът, който е помогнал на Герхард Бург да избяга от влака, когато са го прехвърляли в другия затвор?
— Това не се е изяснило и до ден днешен — обади се Улрике. — Може за обществеността да е загадка, аз обаче го знам от самия Бург. Бил е селският ковач от Хелфенщайн заедно със своя син. Улрике погледна учудено княза.
— Двамата?
— Да. Това изненадва ли ви?
— Разбира се. Не съм забелязала Герхард да е в приятелски отношения с някой от тях. — Действително не е. Но въпреки това те са му помогнали. Бащата, предрешен като търговец на добитък, повалил вахмистъра, а синът натрупдл камъни върху релсите пред един от тунелите, тъй че влакът е бил принуден да спре. Тогава Бург и неговият спасител се възползвали, скочили от вагона и без никой да ги забележи, изчезнали в гората.