После Ван Зом стана и се оттегли в специална гардеробна. Там имаше два големи гардероба, а на вратите им — огледала. Когато застанеше между тях, можеше да се огледа от всички страни. Това беше специално направено, защото Непознатия от Индия играеше ролята на детектив и почти всеки ден му се налагаше да се предрешва по различен начин и естествено — да изглежда безукорно от глава до пети.
Не след дълго Ван Зом напусна помещението с толкова променена външност, че в пълничкия тромав човечец със старомоден кожух и груб безформен астраганен калпак, с ботушите с високи кончови, с гарвановочерната брада и коса никой не би могъл да разпознае княз Ван Зом.
Долу шейната вече го чакаше, но не пред самата къща, а една пресечка по-нататък. Ван Зом напусна своя дом и градината през един заден изход от никого незабелязан. Когато се качваше в шейната, това вече не беше княз Ван Зом.
— Знаеш какво да правиш, Йохан — каза той на своя Фридрих в превъзходна маскировка — широкоплещест, дебел, добродушен човек, който на мравката прави път. Слугата подхождаше идеално на господаря си и на шейната с грубите тежки коне.
Щом Ван Зом се обърна към него с „Йохан“, Фридрих разбра, че това ще е името му за този ден. Подкара конете и с умерено бърз ход минаха по няколко улици, излязоха от града и поеха през заснежения зимен пейзаж. Шейната нямаше капра и по време на пътуването господар и слуга можеха несмущавано да разговарят помежду си. Не беше нужно да приказват високо, тъй че хората, минаващи по пътя, не можеха да разберат за какво става дума.
Ван Зом накратко осведоми Фридрих за събитията през последната нощ, разбира се дотолкова, доколкото това засягаше неговия доверен слуга. Разказа му как се е справил с хората на Капитана и как ги е отпратил, как все още не е успял да се добере до по-конкретни сведения за личността на тайнствения човек и как в борбата си за честта на Герхард Бург е спечелил нов съюзник в лицето на Улрике фон Хелфенщайн.
— Тя знае — добави той, — защо съм решил да се заема с двамата Волф и е готова да ни помага, доколкото това е по силите й.
— А знае ли за днешното пътуване? — осведоми се „Йохан“.
— Не. Няма никакъв смисъл да я занимаваме с това предварително. Постъпвам според стария изпитан принцип, че в случай на колебание по-добре е да предпочетеш мълчанието.
— Особено когато става дума за жени. Князът се усмихна.
— Йохан!
— Така е, господарю! — рече слугата, бързо се огледа и продължи с приглушен глас: — Сега се сещам, че за всеки случай е добре да знам името, под което пътувате днес.
— Прав си. И без друго щях да ти го кажа. Сега съм Шулце, Леберехт Шулце, живущ в Бухвалде. Както споменах, съм агент по покупко-продажба на недвижими имоти. Целта на пребиваването ми в тази област е… има да се чудиш, Йохан!… от тихото бедняшко селище Хелфенщайн да направя богат курорт с минерални бани.
„Йохан“ наистина остана дълбоко изненадан.
— Какво? Минерални бани ли?
— Да. Открих, че водата от изворите на Хелфенщайн е лековита.
— Ама че измама!
— Не е! Не бих допуснал някой да докаже, че върша безобразия. Неотдавна взех проба от водата, която ми направи впечатление със съдържанието си на желязо, и я занесох за химически анализ. Водата си я бива и има качества. Така че твърдението ми не е изсмукано от пръстите.
— Но цялата работа ще е все пак само стръв, нали? — попита хитрият Фридрих.
— Да. Стръв, с която искам да подмамя и заловя не само двамата Волф, но може би и един друг човек… Е, сега знаеш как стоят нещата.
— Напълно, господин Шулце.
Както вече нееднократно отбелязвахме, Хелфенщайн бе разположено високо в планините. Пътят дотам непрестанно се изкачваше нагоре и бе лесно обяснимо, че тромавите коне, впрегнати в шейната на предрешения Ван Зом, почти не се решаваха да преминат в лек и краткотраен тръс. През повечето време се движеха ходом. Придружавана от звъна на звънчетата, шейната се катереше по хлъзгавия път и Непознатия от Индия имаше достатъчно време да оглежда пейзажа наоколо.
Виждаха се хълмове и склонове, голи откоси, гористи купени, широки долини, тесни падини, пред очите му ту се откриваха обширни места, ту на дълги разстояния се изпречваха гъсти гори, а между тях от време на време изникваше едно или друго селце, чиито ниски, най-обикновени къщици бяха пръснати надалеч, понякога само се събираха в по-гъста група около малка църквица. В тези населени места бе тихо и спокойно. Зимата задържаше хората затворени в своите стаи, където с обичайното си търпение те чакаха настъпването на по-благоприятно годишно време, което щеше да им спести разходите по отопление и осветление, защото и без друго планинците водеха изпълнен с лишения живот. Добивите от малките им ниви мяха мизерни, а иначе в планините нямаше други по-доходни възможности за препитание.