— Долу в града — обади се Ван Зом непринудено, — и изобщо в равнината, хората приказват, че тук край границата процъфтява контрабандата.
Волф вдигна вежди.
— Тъй ли? — попита провлачено. — Е, онези долу сигурно знаят по-добре.
Ван Зом се засмя.
— Не се сърдете, драги. Не исках да обидя жителите на вашата община. Хората приказват какво ли не.
— Да, приказва се какво ли не, и то най-безотговорно. Но по-добре би било онези там, гражданите, да си гледат своята работа и да не се бъркат на другите. Боже мили, какви измами и мошеничества се вършат в градовете! В сравнение с тях планинците, които някой път прехвърлят през границата без мито по някой килограм брашно, пакет тютюн, захар или месо или пък нещо друго, са чисти и невинни като новородени. И на всичко отгоре те не го правят от вродена склонност към престъпност или от някаква поквареност, а само от глад и немотия. Тъй стоят нещата, драги ми господине! Кажете го на хората от града, които толкоз лекомислено се нахвърлят върху планинците и ги охулват! Разкажете им го и им обяснете още, че тук в планините има не по-малко почтени и порядъчни християни, отколкото долу в равнината, а може би дори и по-свестни и по-достойни хора. Нека всеки сам се оправя в живота и сам да отговаря пред съвестта си и пред своя Бог!
Старият Волф много се беше разпалил и с приказките си сам се докара до състояние на искрено възмущение. Ван Зом бе доволен от насоката, която взе разговорът им. Емоционалното избухване на ковача му даде подробна информация за характера на този човек.
Като че ли Волф не беше нито по-лош, нито по-добър от повечето хорица от неговия сой. Той приемаше нещата такива, каквито бяха. Не беше мошеник или измамник, но и не притежаваше кой знае колко чувствителна и придирчива съвест. Признаваше законите и се съобразяваше с тях, но когато му пречеха и досаждаха, той явно търсеше път през вратичките, които оставяха. Вярваше в Бога и в сътворения от него нравствен порядък в света и може би тъкмо заради това смяташе горещата молитва в подходящия час за ефикасно средство, за да му бъде простено, че е кривнал встрани от правия път.
Ван Зом тайно в себе си се размисляше за тези неща и стигна до следната кратка преценка: безспорно е, че не е от безукорните и достойни за подражание морал и поведение поданици на държавата, но за съжаление това беше обичайният начин на мислене на широките слоеве от местното население. Дано Бог даде след време да настъпят по-добри времена, времена когато хората ще са в състояние да решават социалните проблеми, които толкова крещящо се нуждаят от уреждане! Тогава хората от сорта на стария Волф щяха да изчезнат от само себе си.
Впрочем Ван Зом разполагаше с достатъчно време за размишления, понеже след дългата си реч, без да изчака отговор, Волф стана и отиде в кухнята, за да види какво става с кафето на непознатия. Преди да се е върнал, в помещението влезе Фридрих и по знак на господаря си седна до него на пейката. Ван Зом си сипа, напълни и чашата на слугата си.
— Да, да — подхвана той прекъснатия разговор, а Волф стоеше зад тезгяха, — може и да сте прав, вие познавате тукашните хора по-добре от всеки друг. Нали всеки ден общувате с тях.
Волф поклати глава.
— Всеки ден ли? Какво говорите! Жителите на Хелфенщайн нямат пари да посещават пивницата всеки ден. Малцина са онези, които си позволяват в неделя да пийнат по чашка. Ако нямахме ковачницата, където отвреме навреме припечелваме нещо, изобщо нямаше да можем да съществуваме.
— Винаги ли е било така? — попита Ван Зом.
— В някои отношения преди беше по-добре. Тогава господарите живееха горе в замъка и раздаваха на хората по някоя пара.
— В замъка ли? Онези развалини в посока към гората?
— Точно така. На времето имението бе опожарено, после никой не го възстанови. Беше преди двайсетина години.
— Смътно си спомням за тази история. Ако не ме лъже паметта, ставаше дума за умишлен палеж и убийство.
Изведнъж лицето на Волф придоби тъжно изражение. Той с въздишка каза:
— Да, наистина много ни се насъбра. Нашето малко и затънтено селце Хелфенщайн си спечели тогава лоша слава.
Гостилничарят млъкна. Доста шумно Фридрих остави празната си чашка от кафе върху чинийката и се изправи.
— С ваше разрешение, господин Шулце! Искам да попитам какво да правя с конете. Ако ще се бавим тук по-дълго, те не могат да останат на студа.
— Хмм — Ван Зом си даде вид, че размисля. — Всъщност имам да обсъдя още нещо със съдържателя…