— Господинът спокойно може да разпореди да разпрегнат конете — намеси се Волф. — За две животни в обора ни има предостатъчно място — и като се обърна към Фридрих, продължи: — Синът ми е в съседната ковачница. Обадете му се и той ще ви помогне да ги подслоните.
Кочияшът погледна господаря си в очакване. Ван Зом мълчеше замислен. Накрая погледна часовника си и попита:
— Можем ли да получим обяд за двама души?
— Ха, ами разбира се! Винаги има с какво да нахраним хората. Сигурно ще останете доволен.
— Добре. Йохан, разпрегни и се погрижи за животните! — Слушам, господин Шулце. Тъкмо ще помоля да видят подковите на десния кон. Струва ми се, че не са съвсем наред, а щом сме f дошли в ковачницата… — делово допълни той.
Ван Зом кимна. Разбра намерението на Фридрих. Хитрият слуга си търсеше някакъв повод, за да остави за известно време господаря си и стария Волф насаме. А може би искаше да завърже разговор с младия Волф в съседната ковачница.
И така Фридрих излезе. Съдържателят поръча в кухнята обяд за двама души и се върна с думите, че господинът трябвало малко да почака. Разговорът в помещението за посетители продължи:
— Казвате, че заради палежа и свързаните с него преди години събития вашето село и цялата околност са си спечелили лоша слава — поде Ван Зом. — Е, защо тогава не отстранихте поне видимия споч мен? Имам предвид развалините на замъка. Останалите след пожара голи зидове е трябвало или да бъдат съборени или пък сградата да бъде възстановена.
— Да, така е — съгласи се Волф. — Но това беше работа на господин банкера, който наследи имението, а той не искаше и да чуе подобно нещо. Казал, че развалините ще си останат там за вечни времена като спомен за онова отвратително злодеяние, извършено от безбожни престъпници. И без друго кракът му никога повече нямало да стъпи на хелфенщайнска земя, за да не преживява отново случилото се. Така че не му е бил нужен замък. Ето как всичко си остана, както си беше.
— Жалко — измърмори непознатият. — Останките от пожара загрозяват пейзажа, а околностите на Хелфенщайн са красиви и привлекателни.
— И аз мисля така.
— Дали настоящият собственик на земята, където е старият замък, не би искал да я продаде?
— Да я продаде ли? — учудено попита Волф. — Че кой ще пожелае да купи тук имот?
— Искате да кажете в местност с толкова лоша слава? Е, ами аз може би знам един, дето има желание.
— Не думайте! Да не би да сте дошли тук специално по този въпрос?
— Исках да поогледам някои неща — призна Ван Зом. — Също и да знам дали тук не може да се купят и други земи.
— Какви други земи?
— Част от гората и преди всичко мочурището между гората и развалините на замъка.
— Мо… мо… мочурището ли? — заекна Волф видимо слисан. — Какво ще правите с него?
— Искам да го имам — засмя се Ван Зом.
— Не се продава — отвърна гостилничарят с тон, който изведнъж беше станал груб и недружелюбен. — Чужди хора няма какво да търсят там.
Но тъй като забеляза, че неочакваната му грубост стъписа непознатия, помирително добави: — Че за какво ви е безполезното блато? То за нищо не става.
Охо, помисли си Ван Зом, май неочаквано направих откритие! Ако за теб, стара лисицо, мочурището беше безполезно, нямаше толкова да се впрягаш от това, че искам да го купя. Значи нещо криеш и искаш да ме преметнеш, но ще ти разкрия тайните!
Преследвайки тази цел, Ван Зом реши да налее масло в огъня и да ядоса стария Волф, за да го принуди в гнева си да изпусне някоя необмислена дума.
— Не говорете така! — каза той спокойно, сякаш грубостта на съдържателя не му беше направила впечатление. — Някои хора не знаят какво да правят с дадена вещ и я захвърлят, тогава идва друг вдига я от земята и ето виж, че излязло нещо полезно. Може би и положението с мочурището, или както казвате вие „блатото“, е същото.
Гостилничарят буквално опули очи и личеше, че му иде да скочи от мястото си и енергично да отвърне или пък да зададе припрян въпрос. Но той положи усилия да се овладее. Вродената му хитрост победи надигналата се в него буря от чувства. Изпод полуспуснатите си клепки, чието потрепване издаваше силно вълнение, той хвърли дебнещ поглед на своя посетител. После направи опит да се усмихне, и след като кимна сякаш на себе си, каза:
— Да, да, прав сте! Възможно е да имате някаква идея за използване на мочурището. Сигурно е така. Само се питам, какво целите и накъде биете.
— Имам идея — лаконично потвърди Ван Зом.
— Ако не бихте имали нещо против да чуя, за какво става въпрос… Волф не довърши. Неговият гост невъзмутимо го гледаше право в очите.