— Олеле мале! — каза Ван Зом и сбърчи чело. — Сега всичко пропадна. Те ще…
— Не е така! — прекъсна го Фридрих. — Изслушайте само до края! Помислих си: „Само гледай да не се шашнеш, момче, иначе си загубен!“ С един скок изхвръкнах от малкото помещение. Навън налетях право върху старото сакато куче, което още преди бях забелязал в двора. Навярно в бързината си съм настъпил песа по някоя лапа, защото той силно изквича. Това беше моето спасение. Хрумна ми една великолепна мисъл. За секунди сграбчих песа, хвърлих го в склада и затворих зад него вратата. После с три-четири бързи скока прекосих двора и се озовах в коридора на къщата. Тъй, нека сега дойде някой да ми докаже, че съм подслушвал! Никой не ме видя. Тримата обесници ще отворят склада и ще намерят вътре кучето. Кой знае кой и кога по невнимание е затворил там животното! Ще помислят, че зверчето са го хванали нервите и тъй като е чуло в съседство гласа на господаря си, е започнало да подскача към прозорчето, съборило е онази камара с вехтории. При падането някой твърд предмет го е ударил и тогава песът е надал вой. Всичко се връзва чудесно!
Ван Зом се беше здравата ядосал на лошия късмет на своя съюзник, но при последните му думи не можа да сдържи усмивката си и каза:
— Справил си се отлично. Съвсем в стила на моя Фридрих, който се измъква от всяко трудно положение. Действително има надежда да се справим. Ще трябва да…
Тук князът млъкна, но след малко, вече с по-силен глас, продължи: — …ще трябва да се погрижим по-сериозно за обяда си. Гостилничарят не идва и… аха, ето го най-сетне! Господин съдържателю, лека-полека тук май ще умрем от глад!
Волф влезе в стаята. Ван Зом навреме чу приближаващите се стъпки. Стария трудно съумяваше да прикрие възбудата си. Беше изпълнен с подозрения. Но с откриването на кучето в склада първоначалната уплаха на тримата мъже в ковачницата беше леко преминала, а поведението на гостите му го успокои напълно.
— Извинете ме! — каза той. — Малко се позабавих, но яденето наистина идва.
Той сервира обяда, на който Шулце и Йохан с видимо удоволствие се нахвърлиха.
6. ИМАНЯРИ
Докато двамата му гости се хранеха, старият Волф пак се оттегли в кухнята. Фридрих ядеше с голям апетит, но от време на време хвърляше кос поглед в посоката, където беше изчезнал гостилничарят. Оттам се разнесоха високи гласове, после една врата шумно се затръшна.
— Гадост! — измърмори Фридрих, обръщайки се към своя господар. — Онази лисица пак се промъкна в ковачницата и тримата ще продължат съвещанието си. Ако ги подслушаме, ще научим всичко, което ни интересува. Много ми се ще да…
— Не, не! — прекъсна го Ван Зом. — Никаква непредпазливост! Каквото не става, не става!
— Точно така. Тогава ще продължим да действаме в пълен мрак.
— Ще се помъчим да внесем малко светлина в този мрак. Защо е даден на човека разум? Да размислим! „Тайната ни е издадена!“ — са казали ковачът и Хайденрайх, когато старият Волф им е занесъл новината, че имам намерение да купя мочурището. А ковачът е добавил: „Би трябвало да му извием врата на този тип!“ Тези думи са ключ за разрешаването на загадката. Явно мочурището играе много важна роля, те вярват, че съм разкрил кроежите им и сега се каня да ги осуетя. Какво ли планират?
— И аз бих искал да знам!
— Предполагам, че става въпрос за контрабанда, която се е вършела досега или наново процъфтява.
— Ами мочурището?
— Не е изключено да имат в него свое свърталище, скривалище за контрабандни стоки, или нещо друго от този род.
— Но нали в най-лошия случай могат да го преместят другаде.
— Да, биха могли. Ако, както те си мислят, не съм попаднал на следите им. Кой знае какво значение за тях и за Капитана има свърталището им!
— Първата ни задача е основна да претърсим мочурището — обади се Фридрих.
— Правилно! — кимна Ван Зом.
— И освен това — продължи Фридрих също тъй тихо, както се водеше и целият им разговор, — и освен това поне на първо време да не изпускаме тримата из очи.
— Вие сте голям специалист, господин… исках да кажа, че си те бива, драги ми Йохан. Същата мисъл ми мина вече през главата. Днес оставаме тук, в Хелфенщайн.