— Е, е — засмя се Ван Зом, — надявам се, че не ме смятате за толкова смахнат!
Хайденрайх отново му хвърли един от своите особени погледи и каза:
— Заклинател на духове ли? И аз не знам, но ми се струва, че от господина може да се очаква да е познавач на стари книги и някои видове тайнопис.
— Хайде де! Нима наистина така изглеждам?
— По очите ви си личи! — настоя Хайденрайх.
— По очите ли?
Князът не знаеше как да възприема малко странните думи на Хайденрайх. И Фридрих се губеше в догадки. Издаваше го изразът на лицето му. Старият Волф дума не обелваше. Само внимателно следеше този необикновен разговор.
Тъй като Ван Зом при последните си думи учудено поклати глава, Хайденрайх вдигна вежди, придаде си важен вид и поде:
— Чувал съм да казват…
Но внезапно Фридрих го прекъсна:
— Драги господине, вече за втори път се изразявате по този начин. Не ми се сърдете, ама като позволявате да ви разправят какво ли не, ви пращат за зелен хайвер.
После се засмя. Ала Хайденрайх с най-сериозен тон възрази:
— Кумецът Хайденрайх не позволява да го пращат за зелен хайвер. Държа и очите, и ушите си отворени и така узнавам и научавам неща, за които другите не подозират. Умея да откривам хората, които се занимават с черна магия. Естествено че те не си признават, ала това с нищо не променя факта, че знаят основните положения в магьосничеството, както и ефикасни заклинания за викане на духове.
Фридрих понечи отново да си отвори устата. На езика му беше един шеговит отговор, обаче Ван Зом го изпревари:
— Мътните го взели! — възкликна той, привидно слисан. — Човек трябва да внимава и да се пази от вашата проницателност.
Поласканият Хайденрайх се усмихна и отново хвърли към стария Волф многозначителен и както си мислеше, скрит поглед, а после измърмори:
— Да, да, кумецът Хайденрайх си го бива… А какво мисли господинът например за иманярството?
— Ами зависи — отвърна Ван Зом с непоклатимо спокойствие, макар че и новата насока на разговора го смая. — Ако пада нещо, не мога да не я похваля работата. Но в противен случай не си струва труда.
— Добре го казахте! — засмя се Хайденрайх. — Но въпросът ми целеше друго. Исках да попитам: как можете да накарате едно съкровище да излезе на бял свят?
— С труд и честни усилия.
— Само това не стига. Необходимо е още нещо.
— И какво е то?
— Заклинание.
— Аха, тъй! Правилно. За малко да го забравя.
— Знаете ли такива вълшебни думи?
— Не една и не две. Но основното заклинание, което безотказно гарантира успеха, е само едно.
— И какво гласи то? — Ора ет лабора!
Ора ет лабора! Моли се и работи! С тези думи Ван Зом искаше да каже, че човек може да постигне успех само с упование в Бога и с прилежно усърдие. Той предполагаше, че другият не го разбира, и затова превърна цялото наддумване в шега. Но дали въпросът беше приключен, оставаше неясно, понеже Хайденрайх внезапно му отправи странен поглед.
— Ора ет лабора! — повтори човекът, който оставаше съвършено непроницаем за преценките на Ван Зом. — Прав сте. Това е основното заклинание. Само трябва правилно да се прилага.
В този момент се приближи гостилничарят, за да вземе чиниите от масата и да я почисти. Той пожела на гостите си спорен ден и така разговорът окончателно приключи, понеже Хайденрайх изпи бирата си, излезе от стаята подир стария Волф и повече не се върна.
— Какво беше това? — обади се Фридрих, като кимна с глава по посока на вратата, която Хайденрайх току-що бе затворил зад гърба си. — На този човек да не му хлопа някоя дъска?
— Шшшт! Трябва да сме много предпазливи — предупреди го Ван Зом. — Струва ми се, че този Хайденрайх е изпечен и хитър тип. Прави се на глупав, но е врял и кипял.
— Тогава е най-големият актьор, който съм виждал.
— Вероятно той е самият Капитан!
— Хмм!… Капитана си го представях по-иначе.
— Аз също, но…
— Какво означаваха всички тези приказки за черна магия и иманярство?
— И аз си блъскам главата. Може би Капитана иска да ни изиграе една комедия, за да ни подмами по-лесно в някакъв капан и нашият разговор бе само нещо като встъпление. Ще видим. На първо време тръгваме към мочурището. Искам да се поогледам там. Не е изключено да открием следи от скривалището или лагера на контрабандистите. Хайде, ела!
Когато двамата ставаха от местата си, гостилничарят се появи. Ван Зом му плати. От него узна, че стаята ще им бъде приготвена. После тръгнаха на път.