Тримата се промъкнаха през двора, свърнаха зад ъгъла и изчезнаха.
— Иманярите тръгнаха за плячка! — подсмихна се Фридрих. По устните на княза заигра усмивка.
— Така изглежда. Значи все пак се канят да изпразват скривалище с контрабандна стока. Вече ми е ясно. Инструментите са за тази цел.
— Младият Волф е взел за всеки случай и няколко празни чувала — допълни Фридрих. — Трябва да ги следваме много предпазливо.
— Да — отвърна Ван Зом. — Но ние ще заобиколим. В откритото поле могат да ни забележат, ако случайно се обърнат назад.
— Ами как ще се измъкнем от къщата?
— Най-добре ще е през прозореца. Гръмоотводът се спуска близо до стената и можем да слезем по него.
— Добре — кимна Фридрих. — Аз съм пръв.
Той облече палтото си, обу обувките, сложи си шапката и широко отвори прозореца. Пъргаво се метна върху перваза, опипа гръмоотвода, пробвайки здравината му, хвана се ловко и започна да се спуска. Когато успешно стъпи на земята, господарят му го последва. В двора се огледаха. Отникъде не се виждаше светлина. Изглежда жените на гостилничаря Волф и на ковача спяха дълбоко с децата и прислугата. Това се и очакваше, логично беше мъжете да запазят в тайна от своите хора среднощното си начинание.
Князът и Фридрих се втурнаха към изхода на двора. Селската улица беше безлюдна. Въпреки това малко изчакаха. После решително тръгнаха. F Насочиха се на югозапад, макар че мочурището се намираше на югоизток. С големи усилия се добраха до гората, като непрекъснато се придържаха на значително разстояние от пътя, който предполагаха, че използват Хайденрайх и двамата Волф. Накрая свърнаха наляво и поеха покрай гората под закрилата на дърветата и вървяха докато пред тях се показа мочурището.
Оттук нататък трябваше да бъдат двойно по-предпазливи Не биваше да изшумолява нито едно клонче, не биваше да пропуква нито една съчка, полузатрупана от снега, не биваше да правят нито една необмислена крачка. Ван Зом и Фридрих се приведоха и се запро-мъкваха напред като трапери в Дивия запад, които дебнат отряд от враждебно настроени индианци.
Много скоро зад голите клони на ниските дървета по брега на мочурището те различиха три силуета: търсените от тях хора Те вече бяха навлезли в мочурището, чиято повърхност бе здраво замръзнала. Както изглежда, тримата оживено спореха помежду си Личеше си по припряните им и енергични жестикулации.
— Трябва да се опитаме да стигнем елховия гъсталак — прошепна Ван Зом на спътника си.
— Ще е дяволски трудно да се доберем дотам, без да ни забележат — обади се Фридрих.
— Не е така. Снегът заглушава стъпките ни, а тримата разговарят на твърде висок глас. А и едва ли ще видят, защото са с гръб към нас. Напред!
Рискуваха и успяха. Вече лежаха зад елхите, отдалечени само на няколко метра от тримата иманяри, тъй че можеха да чуват разговора им.
— Само тук е мястото и нийде другаде — заяви в този момент старият Волф с голяма сигурност в гласа. — Да започваме най-сетне!
— Търпение, търпение! — предупреди синът му.
— Ами, ами! Нямам никакво търпение, откакто се появи онзи непознат и каза, че желае да купи мочурището. Да не би да искате да ни измъкне съкровището изпод носа?
— Няма да му е толкова лесно.
— Баща ти е прав — намеси се Хайденрайх. — Непознатият може да стане опасен за нас, ако не побързаме. Нали сам чу, че знае заклинанието. Цяло щастие е, че го подпитах. По погледа му си личеше, че разбира от иманярство. Ха-ха-ха, кумецът Хайденрайх е голям хитрец! Никой друг не би узнал това, което измъкнах от него. Вече знаем дълго търсеното заклинание и макар да не е настъпила най-подходящата нощ, ще съумеем да принудим духовете да ни дадат старото съкровище от Мочурището… Но я чуйте! Селската църква започва да бие дванайсет! Настъпва часът на духовете…
Хайденрайх направи няколко странни движения с ръце. После заповеднически изпъна напред лявата си ръка и каза:
— Ораетлабора!
Докато църковната камбана отброяваше ударите на дванайстия час, той повтори заклинанието още шест пъти. След това взе кирката, Волф хвана лопатата, а ковачът — лома, и с яростно настървение тримата започнаха да ровят в твърдата земя.
Фридрих и Ван Зом размениха погледи, в които се криеше и учудване, и усмивка, а същевременно и признанието: „Олеле, колко глупави излязохме, като не разбрахме навреме с какви хора си имаме работа! Не със зловещи престъпници, а с глупци! Тримата действително вярват в иманярство. Разпитът на Хайденрайх не е целял нищо друго, освен да разбере при какви заклинания духовете отстъпват скрито съкровище. А старият Волф се е вкопчил в мочурището със зъби и нокти, защото не желае да бъде изпреварен от непознатия в издирването на съкровището.“ Князът направи знак на Фридрих. Те пропълзяха назад, после се изправиха и се промъкнаха обратно през гората. След известно време спряха, за да си поговорят открито и спокойно за случая.