— Нека ги оставим да копаят в мочурището — заключи Ван Зом. — Малко ще се поизпотят, ще си измокрят ботушите, ще им измръзнат краката и накрая ще се върнат у дома си. Това е всичко.
— Ами Капитана? — попита Фридрих, разочаровано усмихнат. Ван Зом кимна.
— Прав си. Бях по лъжливи следи. Сега разбирам — Хайденрайх се е срещал тайно с двамата Волф само заради иманярските си планове. Заради нищо друго. Той е един глупак, пратен от някой шегаджия за зелен хайвер. Ето защо вярва, че в мочурището има съкровище. Общо взето може да е хитър, но той не е Капитана. Липсват му необходимите качества. Капитана е замесен от съвсем друго тесто. Хайде, ела! Ще трябва да си опитаме късмета другаде.
Така начинанието на Непознатия от Индия завърши с пълен неуспех. Когато на следващия ден си тръгна от Хелфенщайн, кумецът Хайденрайх беше вече изчезнал. Ковачът изобщо не се мерна, а старият Волф беше потиснат и мълчалив.
— Пак ще ви се обадя за покупката на онази земя — заяви му непознатият, — освен ако междувременно не размисля. Май че все още не съм решил.
Волф направи озадачена физиономия. В изражението на лицето му се четеше недоверие. Но не каза нито дума.
7. НЕПРИЯТЕЛЯ ОТ МРАКА
Един господин, който от сто метра си личеше, че англичанин, бавно се разхождаше из областния град с присъщата за този островен народ безгрижност. Стигна до Васерщрасе. После свърна във входа на номер 10 и се изкачи по стъпалата горе до вратата, на която пишеше „Вилхелм Фелс — техник“. Почука кратко и влезе.
Както винаги, сляпата жена седеше на малката пейка до камината, а до нея — Мари, която скромно се оттегли в ъгъла.
— Good morning, добро утро — поздрави посетителят. — Тук ли живее техникът мистър Фелс?
— Да, господине. В момента е на работа.
— Кога се прибира.
— По обед.
— Той работи по една машина, която аз съм му поръчал. Кога смята да я завърши?
— Преди Коледа.
— All right, много добре, защото трябва да разполагам с нея дотогава. Още днес, или пък утре пак ще намина. Good bye, довиждане!
Мари му отвори вратата. Излезе с него и го придружи до коридора. Там тя събра кураж и каза:
— Извинете, господине, позволявате ли една молба?
При неочакваното появяване на англичанина тя набра смелост да отнеме голямата грижа на Вилхелм, но след това внезапен страх скова сърцето й. Изисканият господин я погледна учудено.
— Каква молба? — попита той.
— Ако Вилхелм си беше у дома, той сам щеше да говори.
— Вилхелм… кой е Вилхелм?
— Господин Фелс, механикът, който работи за вас.
— Да не би вие да сте му сестра? Не? Тогава може би сте негова годеница?
— Да — призна тя, изчервявайки се. — Сигурно разбирате, че говоря от негово име.
— Кажете!
— Вилхелм е беден. Той не може да купи скъпите материали, необходими за вашата машина. Взе ги временно назаем от склада на моя майстор.
— Е, ами значи всичко е наред — спокойно каза англичанинът, като спря изпитателния си поглед върху възбуденото й лице.
За миг тя се поколеба.
— Да, но…
— Или не е?
— Вилхелм взе материалите, без да… Мари отново се запъна.
— А-а, разбирам, госпожице! Мистър Фелс не се е издължил на майстора си за материалите… или изобщо не му е казал, че ги е взел от склада!
Пред острия му изпитателен поглед цялото й лице пламна.
— Искам да кажа… имах предвид… с удоволствие бих… — заекна тя в голямото си смущение.
Той я огледа от глава до пети.
— Добре, добре. Когато пак дойда, ще му донеса парите, за да плати дълговете си към майстора. Довиждане!
Англичанинът си тръгна. Мари се върна в жилището си. Олекна й на сърцето, защото бе направила за Вилхелм необходимото. И все пак се чувстваше потисната, дори още повече от преди. Непрекъснато пред очите й беше непознатият посетител със странен поглед, непрестанно впит в нея. В този поглед тя усети нещо, от което сега потреперваше.
И Мари наистина имаше основания да трепери. Много скоро нейният годеник бе сполетян от зла участ.
Беше по обед. В магазина на оптика Хартвиг, където по това време рядко се мяркаше клиент, влезе един добре облечен господин и попита за майстора.
— Мога ли да говоря с господин Хартвиг?
— Аз съм — отвърна майсторът. — С какво мога да ви услужа?
— Точно обратното — гласеше краткият отговор. — Струва ми се, че аз мога да ви услужа. Ще ви покажа нещо… Ето!