От джоба си той извади месингова значка.
— А-а, значи сте агент от тайната полиция! — стъписа се Хартвиг.
— Както виждате! Работи ли при вас някой си Вилхелм Фелс?
— Да.
— Що за човек е той?
— Моят най-сръчен и най-благонадежден работник.
— Наистина ли е благонадежден и почтен?
— Гарантирам за него. Защо ме питате, господине?
— Отдавна го подозираме в незаконни действия, за които тук не е удобно да споменавам. Та в хода на нашата работа стигнахме до извода, че върши злоупотреби с ваши материали.
— Невъзможно е, господине! Никога не би го направил!
— За полицията думата „невъзможно“ не съществува. Тъкмо най-изпечените мошеници се радват на най-голямо доверие. По-добре сам се убедете! По цели нощи Фелс работи у дома си и продава за своя сметка различни машини и инструменти.
— Какво?
— В момента той пак изработва една машина за един англичанин. Не е добре работодателите да са прекалено доверчиви. Това подвежда дори и почтени хора… а после си имаме с тях какви ли не неприятности.
Майсторът Хартвиг енергично поклати глава.
— Общо взето имате право, но за Вилхелм Фелс — не, никога! Тайният агент се усмихна снизходително.
— По-добре сложете край на злоупотребите му преди да ви е причинил по-големи щети! В случая снизходителност и благост съвсем не са на място.
— Казахте, че у дома си изработва машина за един англичанин, така ли?
— Да. Щом се върне на обяд, веднага отидете у тях и сам ще се убедите.
— Ще го направя. Дължа го както на моя сътрудник Фелс, така и на самия себе си.
В един часа Вилхелм Фелс се върна в работилницата и продължи да се труди. Никому не направи впечатление, че малко след това майсторът излезе.
Запъти се право към Васерщрасе номер 10.
— Господин Фелс тук ли е? — попита той сляпата жена.
— Не. Мога ли нещо да му предам?
— Искаше ми се да му възложа да направи нещо. Той приема ли подобни поръчки?
— С радост, господине. Не бихте ли могли тази вечер пак да наминете и сам да поговорите с него?
— Мога. Но бих желал, ако е възможно, да видя някоя негова изработка.
— В другата стая има машина, която той прави по поръчка на един англичанин.
Хартвиг разгледа машината и в материалите позна своята собственост. Остана като ударен по главата. В първоначалния пристъп на възмущение той отиде право в полицията и… час по-късно Вилхелм Фелс седеше в предварителния арест.
Не за всички неделните вечери преди Коледа са осветени от празничната светлина на свещите. Дори и в предколедните дни тъмни сили плетат мрежи около своите жертви.
Мари не знаеше нищо за злата участ, връхлетяла неочаквано Вилхелм Фелс, когато самата нея я сполетя беда. Беше в ранните вечерни часове. Тя очакваше връщането на Вилхелм от работа, за да го посрещне с радостна вест. Бродерията, над която си вадеше очите с неуморно усърдие дълго време, беше завършена и тя излезе, за да предложи на няколко места труда на пъргавите си ръце и да припечели скромна сума, защото в този дом нуждата бе голяма. Но Мари нищо не успя да направи. Една от постоянните й клиентки вече беше приела друго предложение и не й обърна внимание. Друга не си беше вкъщи, а трета в момента нямаше нужда от предлаганата бродерия. Обезкуражена и объркана, Мари пое обратно към дома. С колко радост очакваше парите си, изкарани с толкова мъка! Беше намислила как да ги похарчи и как ще направи по един дребен коледен подарък на баща си, на Рихард, щ малките, както и на Вилхелм… а ето че няколкомесечният й труд се оказа напразен! Не й се прибираше.
Там цареше подтиснато настроение. Малките се бяха свили в ъгъла, бащата го измъчваше кашлица, а Рихард безмълвно гледаше през прозореца. Той също беше излизал, за да припечели нещо, но се беше върнал много унил.
— Най-после! — зарадвано каза той, щом видя Мари. — Надявам се, че си имала по-голям късмет от мен!
— Ти не успя ли да предадеш преписаните нотни листове?
— Успях, но господинът беше заминал. Взеха ги и обещаха да ги платят по-нататък. Казаха ми да отида чак след седмица.
— Господи, о, Господи! — изхлипа тя. — В нищо нямаме късмет! След като му разказа за своя неуспех, Рихард мълчаливо отиде в другата стая. Мари го последва със свито сърце. Видя, че от ъгъла измъкна стар куфар, от който извади грижливо завързано пакетче. Тя го хвана за ръката.
— Рихард, какво си намислил да правиш? Твоята верижка?… Не, не бива да я продаваш! Знаеш много добре, че навремето са те намерили с нея. Тя е от твоите родители… поне така се предполага. Това е единствената семейна скъпоценност и спомен, който имаш. Само с нейна помощ би могъл да узнаеш нещо за произхода си.