Той се изправи смутен и леко раздразнен.
— Изобщо нямам намерение да я продавам. Ще я занеса в заложна къща.
— Там ще я загубиш завинаги. Няма да можеш да я откупиш.
— Само на първо време, после ще намеря пари за лихвите по заема, който ни е абсолютно необходим, и няма да загубя правата си на собственост над верижката. За мен тя не е по-малко ценна и свещена, отколкото за теб, макар да не се надявам вече да науча нещо за произхода си. Това бижу не ми говори нищо. Златният медальон на верижката е украсен със странни орнаменти, които никой не е в състояние да разтълкува. Отляво на тях личи буквата Р, а вдясно има едно X. „Р“-то са взели за указание за собственото ми име и затова са ме нарекли Рихард. Но верижката не издава нищо за семейството. Не, Мари, остави ме да правя каквото съм намислил!
— Непознатият ще ни помогне. Той бе толкова великодушен към теб в книжарницата! — разпали се тя.
— Само на него не можем да разчитаме. Кой знае дали някога пак ще го видя. И как ще ни отърве от всичките грижи?! Знаеш, че е време да си плащаме наема и какво ли още не, а както собственикът на сградата, тъй и неговият управител са неумолими. Нямаме изход. Трябва да се погрижа за наема и ще опитам това последно средство.
Петнайсетина минути по-късно той се намираше вече в заложната къща на Соломон Розенбаум.
— К’во ще желае младият господин? — попита Розенбаум, докато дъщеря му Лена се занимаваше с нещо в ъгъла на помещението.
— Ще ми заемете ли пари срещу една златна верижка? — учтиво попита Рихард.
— К’во тя ще струва?
— Не знам. Ето я.
Той я подаде на вехтошаря, увита набързо в коректурна страница от негови стихотворения.
Старият сложи очилата си, разтвори листа, без да му обърне внимание, побутна го в края на масата и заоглежда верижката. След малко хвърли на Рихард пронизващ поглед и попита:
— Ваша собственост ли е таз’ верижка?
— Разбира се.
— Отде имате туй украшение?
— Сигурно от моите родители.
— Сигурно ли? Това пък к’во значи?
— Не знам съвсем точно. Аз съм подхвърлено дете и когато са ме намерили, тази верижка е била на врата ми.
— Млади господине, туй може да го каже всеки. Имате ли някакъв документ, дето да доказва истинността на думите ви?
— Не — смутено отвърна Рихард. — Мога да се позова само на моята честност и…
— К’во значи тук честност? — грубо го прекъсна евреинът и хвърли многозначителен поглед към бедняшкото облекло на своя посетител.
От срам и унижение кръвта изведнъж нахлу в главата на младежа. В него се събуди наранената му гордост. Ала притисналата го нужда не му позволи безцеремонно да обърне гръб на Соломон Розенбаум и да излезе от заложната къща.
— Аз не съм измамник — каза той с твърд глас, — нито съм крадец, нито укривател, макар да признавам, че съм бедняк. — А после иронично добави: — В противен случай нямаше да стигна до заложната къща.
В този момент Лена се приближи и както разглеждаше верижката, погледът й падна върху хартията, захвърлена от баща й небрежно настрани.
— Да вярвам ли на очите си! — възкликна тя, — Та това е стихотворение от Алмансор!… Откъде ви е попаднало?
— Аз съм авторът — заяви Рихард.
Тя го погледна с големите си черни, искрящи очи, сякаш искаше да надникне в най-скритите кътчета на душата му.
— Вие? Наистина ли сте вие? Вие сте поетът, написал „Картини от родината и тропиците“?
— По външен вид никак не ви приличам на поет, нали, госпожице? — горчиво се усмихна той. — Обикновено хората си представят по друг начин поетите. Как е възможно те да посещават заложни къщи? — Значи вие сте Алмансор? Не мога да повярвам!
— Как да ви докажа? Би трябвало да попитате моя издател Щрикрод.
— Значи наистина сте вие? — потрети Лена все още със съмнение в гласа. При това изпитателният й поглед не се отделяше от лицето му, а там потъна в две очи, чиито меланхоличен израз веднага я плени. После продължи: — Наистина, във вашите черти има нещо, което издава поета.
— Тъй, тъй — обади се Рихард, — значи моето лице ме легитимира като поет! Възможно е. Впрочем, ако времето позволяваше, можех да ви разкажа за моите съновидения в будно състояние, които разкриват пред вътрешния ми взор чудесата на далечни и непознати страни. Заради тях само щяхте да ми повярвате.
Това беше тонът, това бяха думите, които можеха да окажат въздействие върху Лина. „Чудесата на далечни и непознати страни“! Кръвта на ориенталката проговори в нея.
— И така ви вярвам! — припряно извика тя. — Разбирам ви. От начинът, по който говорите, чувствам, че сте поетът Алмансор, чиито стихове толкова много обичам. Моля ви, не ми се сърдете, че…