— Когато чух, че се връщате, предпочетох да съм внимателен, Виждате ли, драга госпожо, онзи, който е в съюз с Капитана, трябва да е винаги нащрек и да обмисля всички възможности. Лесно можеше да ви хрумне мисълта да отидете не при мъжа си, а да изтичате в полицията и да съобщите, че в жилището ви седи и чака пратеник на спечелилия си зловеща слава Капитан. Та ако обичат да дойдат и да го задържат!
— Наистина! — смаяно възкликна жената.
— Разбира се, че е възможно! — усмихна се възрастният човек. — Ето защо, когато долових стъпките ви в коридора, бързо излязох от жилището и се скрих отвън. В случай на нужда щях да изчезна и никой полицай нямаше да ме залови. Можете да ми вярвате. Но за моя радост виждам, че тази предпазна мярка е била излишна. Вие сте разумна жена, която мисли за интересите си. Приятно ми е да го установя и няма да съжалявате. А сега ми кажете, моля, как стоят нещата? Как се отнесе мъжът ви към моето предложение?
— Беше изцяло против.
— Но ще го направи, нали?
— Да! Обаче не заради стоте марки, а заради заплахата на Капитана. Но това е последният път, когато предприема подобно нещо против дълга си.
— Съгласен! Значи точно в дванайсет ще бъде с Борман пред малката порта, нали?
— Да.
— Добре. Лека нощ!
Тайнственият посетител си подсвиркваше доволно между зъби-когато излезе на улицата, прибра очилата си и се насочи към отдалечената част на града, където в къщата сред парка се състояха тайните срещи на бандата на Капитана.
Малко преди полунощ той се върна оттам по познатия път през зида и се отправи към „Бастилията“.
Наложи му се да чака доста след полунощ, докато най-сетне задната портичка се отвори и излязоха двама мъже — Арнолд и великанът. Ключарят изпусна шумно облекчителна въздишка, щом съзря възрастния господин.
— Ах! ето ви и вас! Господине, поемам голям риск! Ще доведете ли и този път затворника обратно?
— Точно в три.
— Правя го за последен път!
— Няма да се наложи повече. Ето ви стоте марки. Изкусителят пъхна в ръката на ключаря отброената сума и отведе Борман.
— Сега пък за какво става дума? — попита кисело Борман.
— За спасението ти.
— Навярно също като онзи ден, а? — подхвърли хапливо великанът.
— Онова беше глупава случайност. Самите вие сте си виновни, тъпаци такива! Харча огромна сума, за да те спася, щяхте да получите на всичко отгоре куп пари, а да вземете да се оставите един-единствен човек да ви натика в миша дупка! Че да го бяхте пречукали!
— Лесно е да се каже, Капитане! Беше застанал пред нас с два револвера в ръцете. Само да се бях помръднал, и в следващата секунда щях да бъда труп!
— Да не спорим сега! Не се стреля чак толкова бързо. Но станалото — станало. Тъй като си ми необходим, ще бъдеш свободен на всяка цена, само че не чрез бягство, а в резултат на съдебна присъда. Ако един изгоден случай е пропуснат, ще трябва да ти предложа Друг.
— Нямам желание да участвам повече в тази смахната комедия — изръмжа Борман.
— Какво? Как? Да не би да желаеш вечно да си останеш в пандиза?
— Не.
— Не искаш да си на свобода?
— По дяволите свободата, ако ще трябва да я изкупвам с подобни щуротии!
Смаяният Капитан отстъпи крачка назад.
— Да не би да си решил да играеш ролята на разкаялия се грешник? — презрително го попита той. — Не те смятах за такъв боклук, който след смахнатата назидателна проповед на онзи откачен тип бърза да капитулира и да смени фронта! Но — нямам нищо против! Последвай съвета му! Нека те осъдят! Знаеш ли какво те чака?
— Ами към дванайсет години пандиз — това ще рече, ако ме спипат. Но този път Борман няма да допусне пак да го хванат. И ще подхване нещата по-хитро. Ще офейка в Америка и там ще стане почтен човек.
— Браво, браво! — подигра му се другият. — Изглежда и билетът за презокеанското пътуване ти е вече в джоба. И ще ставаш почтен човек, ха-ха-ха! Това не е толкова лесно, както си го мислиш!
— О-о, тук никой повече няма да ме види!
— Ами жена ти?
Борман вдигна рамене.
— И момчето ти?
При този въпрос великанът бавно се обърна и впи поглед в лицето на Капитана.
— Моето дете, моето момче, моето…
После млъкна. Силният като мечка човек бе обзет от нежно чувство, което не успя да овладее. След известно време с тих и нежен глас повтори:
— Моето момче… моят живот, Изведнъж се стегна:
— Не биваше да го казвате, Капитане! Винаги съм си бил суров и див тип и пет пари не съм давал за един човешки живот, С дивотиите си вкарах моите родители в гроба, а жена си доведох до просешка тояга. Крадох на воля и пребивах всеки, който ми се изпречваше на пътя. Някои от тези хора изобщо не станаха от земята, Капитане. Както и да е. Мислех си, че под ребрата ми няма и следа от онова, което хората наричат сърце… но, да ме вземат дяволите… то все пак си е вътре и бие ли бие! Мътните го взели, не биваше да ми напомняте за моето момче… защото, знаете ли, само заради него, заради този малък, сладък пакостник пропадналият Борман ще стане почтена личност! Мътните да ме вземат, ако не е така!