Той отново млъкна. Кръстоса могъщите си ръце и сякаш потъна в мислите си. Последните си думи изрече толкова тихо, че лекият нощен ветрец ги отнесе и кажи-речи нищо не се чу — Хайде, Борман! — с остър глас го предупреди другият. Нямаш време, за да ми хленчиш! Остават ни най-много още два часа!
Но великанът стоеше на мястото си като могъщ дъб.
— По дяволите твоето дърдорене! Чуваш ли, вече удари един!
— Ах, момчето ми! — замечтано въздъхна Борман. — Вече ми каза „тате“! На мен ми го каза! Рошеше ми косата, дърпаше я и си слагаше главичката на рамото ми… а после обгръщаше врата ми с ръчички…
Той преглътна, после изхлипа и обви ръце около най-близкото дърво така, сякаш искаше да притисне някого до гърдите си.
— Какво ли правят сега? Дали си мислят за мен? Малкият сигурно казва понякога „тате“, ала онзи, за когото копнее, е един пропаднал пес, вързан за верига. „Започни нов живот!“, все ме съветваше жената… ама аз винаги я цапардосвах с юмрук в лицето и продължавах да се занимавам с моя долен занаят! Но нека сатаната жив да ме одере, ако не сложа край на всичко!… Да, край! Ще замина за Америка и ще ги взема и двамата с мен! — Стига си дрънкал глупости! — сопна му се неговият изкусител. — Нали веднага пак ще те опипат!
Борман бавно пусна дървото, вдигна мускулестите си ръце, сви юмруци и отсече:
— Тогава по-добре да умра!
— И какво ще спечели твоето момче от това? Жена ти ще остане на улицата, защото кой ли ще даде работа на жената на един затворник! А момчето ти ще отиде в сиропиталище.
— В сиропиталище ли, господине? — изкрещя Борман. — Шшшт… овладей се! Едно ще ти кажа: ако действително искаш да започнеш нов живот, тогава постъпвай така, както те съветвам!
После ще получиш оправдателна присъда и до три-четири седмици ще направиш за близките си каквото пожелаеш.
Великанът стоеше като вкаменен. Едва след малко с мъка продума:
— Ще ме оправдаят ли, Капитане? Наистина ли? Ще ме пуснат да си отида при моята жена и моето момче? Честна дума?
— Честна духма.
— И какво ще трябва да направя в замяна на това?
— Още веднъж ще влезеш с взлом в една къща.
— Добре… и с това ще се заема, но после всичко приключва! Обаче поставям условие — без убийства!
— За убийство и дума не може да става. Ти само ще се вмъкнеш в дома на една дама и ще вземеш всичките й бижута.
— Е, щом няма друго! А коя е тя?
— Дъщерята на полковник фон Тифенбах.
— При нея ли? Ха, познавам я, знам и къщата. А как ще вляза?
— През номер десет на Васерщрасе. Ето! Той подаде на Борман ключ.
— По дяволите, Капитане… този път ключът не е подправен. Откъдето взехте?
— Не е важно. Ще отвориш внимателно и без препятствия ще стигнеш до двора. Зидът граничи с градината на Тифенбах. Висок е, но целият е в пукнатини. Лесно ще се изкачиш по него и ще се прехвърлиш оттатък. После през третия прозорец отляво надясно ще се озовеш на втория етаж.
— Но как ще стигна до прозореца?
— С подвижна стълба. Донесъл съм я — ей там между дърветата.
— И ще трябва да я мъкна оттук до Васерщрасе? През целия коридор, през двора, после през зида и през градината?
— Тя е сгъваема. Огледай я! Борман опипа стълбата.
— А-а, желязна е!
— От стомана. И тежи само няколко килограма.
— И ще стигне до втория етаж?
— Да. Това е мое изобретение. Можеш да я носиш като сгъваем стол. После ще ти покажа как се разтегля. Слушай по-нататък! В тази чанта има два големи пластира, които ще залепиш върху стъклата на прозореца, за да ги счупиш безшумно, В чантата ще намериш въжета и кърпи, за да вържеш момичето и да му запушиш устата. Обаче ще оставиш очите й открити, за да може добре да те види. Знаеш защо — заради червеникавия белег на бузата, който сега ще ти нарисувам. Последния път се провалихме. Много важно е това да не се повтори, Борман! До огледалото е тоалетната масичка с бижутата. Ключът е на нея. Ако не е там, сигурно е в чекмеджето на нощното шкафче.
— Откъде знаете всичко с такива подробности?
— Това си е моя работа! След като вземеш накитите, ще се върнеш по същия път.
— Сам ли ще бъда?
— Да. Ще те придружа само до къщата на Васерщрасе 10. Там ще те чакам. За четвърт час можеш да свършиш.