С голяма сръчност Капитана нарисува на дясната буза на Борман червен белег като петно по рождение и пъхна в ръката му револвер с думите:
— Ето… в случай на нужда! Утре хората ще разправят, че великанът Борман е извършил кражба с взлом в дома на Тифенбахови. Така ще каже дъщерята. Нали е виждала снимката ти многократно във вестниците. Но ти си затворник и по въпросното време си бил в килията си в „Бастилията“. Следователно крадецът от последната нощ е бил друг човек. Несъмнено ти и престъпника си приличате като две капки вода, с разликата, че той има на лицето си червено петно по рождение. Собственикът на заложната къща Розенбаум ще се закълне, че и онзи тип, дето е нахлул при него, също е имал белег. Това ще е доказателството, че те объркват с твоя двойник и ти приписват неговите злодеяния. Той ще е изкупителната жертва, а ти… ще излезеш на свобода.
След като обясни на великана как да си служи със сгъваемата стълба, Капитана остана да чака на Васерщрасе. Без инциденти Борман се добра до двора, прехвърли се през зида и се озова откъм задната страна на къщата на Тифенбахови. Да, там горе третият прозорец все още светеше.
Той разгъна стълбата и я изправи. На горния си край тя имаше две куки, с чиято помощ здраво я закрепи за парапета на прозореца.
Борман се изкатери горе. Надникна в стаята, Хедвиг лежеше в леглото и спеше. Слабата светлина идваше от малка нощна лампа.
Бандитът залепи един от пластирите на стъклото — имаше голям опит в подобни действия. Последва кратък скърцащ шум от счупено стъкло, после отново се възцари тишина. Момичето продължаваше безгрижно да спи. Тогава великанът посегна през дупката в стъклото, завъртя дръжката на прозореца и в следващия миг се озова в стаята с кърпата и въжето в ръка. Но за кратко време се поколеба. Дали бе проговорила съвестта му? Отстъпи крачка-две назад. В същия миг му се стори, че отдалече се разнася шум. Незабавно се сети в какво опасно положение се намира. Прозорецът беше отворен. Самият той бе застанал близо до него. Лесно можеше да бъде забелязан отсреща и да…
Последва сподавен вик, кратка отчаяна съпротива на момичето срещу грубата сила на великана… после Хедвиг остана да лежи вързана и със запушена уста. Очите й, широко разтворени от ужас, се бяха втренчили в Борман.
Той й кимна успокоително.
— Не се страхувайте, милостива госпожице! — каза той на полувисок глас. — Няма да ви направя нищо лошо! Искам само да взема назаем от вашите бижута. Познавате ли ме? Аз съм великанът Борман. Утре можете да го кажете на целия свят. Неотдавна нахълтах и в дома на един часовникар. С мен шега не бива, но естествено на такова хубаво девойче като вас няма да сторя никакво зло — при условие, че не вършите глупости!
8. ЗЛАТА СЪДБА НА РИХАРД
След като бандата на Капитана се разотиде, последният от хората му на връщане от съвещанието в къщата се забърза към центъра на града. Това беше ключарят, който тайно беше на служба при княз Ван Зом, но същевременно се ползваше и от доверието на Капитана. Изглеждаше много възбуден. Отбиваше се в различни гостилници и се държеше тъй, сякаш търсеше някого. Лека-полека наближи един часа, а неговото безпокойство се усилваше.
Най-накрая той спря за една-две минути, като че ли в колебание да вземе решение. После с още по-голяма бързина се устреми към квартала на знатните и богати хора.
Тичешком мина по улица Паласщрасе, където живееше княз Ван Зом, и стигна намиращата се след нея Зигесщрасе. Там също имаше големи разкошни сгради, но той спря пред малка къщичка в приветлив швейцарски стил, която скромно се гушеше между величествените си съседи. Изглежда беше строена и подредена само за едно семейство.
Човекът натисна копчето на електрическия звънец. Отвори му посивяла женица с лампа в ръка и го попита:
— Какво желаете?
— Трябва да говоря с детектива, който живее тук.
— Не ви разбирам. Не познавам никакъв детектив. Кой сте вие?
— Служа на човека, когото търся. Женицата замислено поклати глава.
— Всичко това ми се вижда много странно. По-добре да повикам мъжа си.
Тя остави лампата в коридора и влезе в най-обикновено обзаведена стая, където беловлас старец прелистваше вестник за ловци.
— Кой беше? — попита той и вдигна очилата на челото си.
— Един човек търси детектива.
— Каза ли ти паролата?
— Не.
— Хмм. Тогава ще трябва сам да видя кой е и какво иска. Старецът излезе от стаята. Светлината от лампата падаше навън и добре осветяваше цялата фигура на шлосера.
— Кой ви изпраща при нас?
— Самият той.
— Кой? Не ви ли обясниха по-добре за кого и как да попитате?