— Не.
„Странно!“ — помисли си старецът. — „Но може би е някой новак, когото той иска първо да изпита.“ — Не познавам човека, с когото искате да се видите — каза после на висок глас, — но знам един друг, дето често споменава за детектив, който живеел наблизо. Та този човек сигурно може да ви даде желаните от вас сведения. Работата спешна ли е?
— Много! Става въпрос да се предотврати престъпление. Може би след броени минути ще е вече кърно!
— О, Господи! — възкликна изплашено старият и лампата започна да трепери в ръката му. — Тогава наистина ще трябва да ви назова мястото, където предполагам, че се намира в момента онзи човек. Познавате ли добре улицата У фергасе?
— Да.
— А гостилницата на вдовицата Паули? Да? Добре! Веднага тичайте натам! В помещението за посетители ще заварите мъж с руса брада. Името му е Бренер. Той ще ви даде някои сведения.
Шлосерът хукна по обезлюдените нощни улици и запъхтян влезе в гостилницата на вдовицата Паули. Наистина, в един от ъглите седеше мъж с руса брада. В помещението не се виждаше жива душа. Нямаше я и съдържателката.
— Вие ли сте господин Бренер? — тихо попита шлосерът.
— Да. Ка… ка…кво има? — заеквайки отвърна русокосият.
— Аз съм…
— Добре, добре — каза Бренер, без да пелтечи. Разбра, че в случая е излишно да преправя гласа си и да се прикрива. — Познавам ви! Кой ви изпраща?
— Двама възрастни хора от Зигесщрасе.
— Сигурно идвате по важен въпрос. Понякога замествам господина, когото, както предполагам, търсите. Какво се е случило?
— Познавате ли великана Борман?
— Да. Предпоследната нощ той извърши кражба с взлом в дома на госпожица фон Хелфенщайн.
— Виждам, че сте доверено лице на онзи господин, с когото искам да разговарям — каза шлосерът. — Посветен сте в нещата!
— И то повече, отколкото си мислите. Вие сте от подчинените на Капитана, но същевременно сте и таен съюзник на моя господар. Знам. И какво е станало с великана?
— Тази нощ ще извърши кражба с взлом в спалнята на дъщерята на полковник фон Тифенбах!
Русокосият скочи на крака.
— Може би още в този миг! — добави шлосерът.
— Напред, тръгвай! — настоятелно извика Бренер. — Останалото ще ми кажете по пътя!
На съдържателката, която в този момент бавно-бавно се появи откъм кухнята, той хвърли успокоителен поглед, сложи на масата една монета и се втурна към вратата. На улицата русокосият дръпна шлосера за ръката и го попита:
— Сигурни ли са вашите сведения?
— Да. Присъствах, когато Капитана говореше за тези неща.
— Значи тази нощ великанът ще бъде пуснат повторно от затвора, така ли?
— Да.
— Това ще е пагубно за ключаря. Жал ми е за него, но не мога да му помогна. Борман е брутален човек. Може би и животът на девойката е в опасност. Жалко, научавам го твърде късно, за да взема мерки. Трябва да извикам на помощ полицията. Кой друг придружава великана?
— Не знам.
— Този път не сте с него, както завчера, а?
— Не съм. И тъй като Капитана дава заповедите си всекиму поотделно и съвсем тихо, никой никога не знае какво трябва да върши другият.
— Страх ли ви е от полицията?
— Да. Опасявам се, че Капитана има свои хора и в полицията.
— Не ми се вярва. Знам как стоят нещата тук. Но вие си имате достатъчно причини да не искате да се срещате с полицаи. По-добре ще е да се разделим. Лека нощ!
Бренер заряза шлосера и забързано се отдалечи.
Няколко минути по-късно той влизаше вече в най-близкия полицейски участък. Дежурният вахмистър учудено вдигна очи от някакъв документ и попита:
— Какво желаете?
— Току-що един непознат на улицата ме помоли незабавно да ви съобщя нещо много важно.
— Е? — настоя вахмистърът.
— Ще има взлом в дома на дъщерята на полковник фон Тифенбах!
— Мътните го взели! Кога?
— Може би и в този момент!
— Това би било…
— Великанът Борман е!
— Глупости! Нали е прибран на топло! Русокосият вдигна рамене.
— Мога да ви кажа само онова, което ми възложи човекът на улицата.
— Шега, драги мой, лоша шега! — усмихна се вахмистърът. — Макар да не е сезон, сте се хванали някому на въдицата и той ви е пратил за зелен хайвер.
Междувременно в караулното помещение беше влязъл един от дежурните полицаи, които лежаха на дървени нарове в съседната стая. Той пошепна нещо в ухото на своя началник. След това вахмистърът отново огледа русокосия много внимателно.
— Току-що узнах, че сте художникът Бренер, така ли е?
— Да, аз съм. Откъде ме познава вашият…
— Понякога ви е виждал в гостилницата на вдовицата Паули. Но да не си губим времето с излишни неща! Сериозно ли да се отнесем към съобщението ви, господин Бренер?