— Настоятелно ви моля да проверите как стоят нещата. Човекът, който ме заговори, дотича при мен запъхтян и силно възбуден. Извика ми: „Тичайте в полицията! Аз ще отида да потърся помощ от другаде!“ После изчезна. Помислете си само какво би могло да е заложено на карта!
— Добре! — каза вахмистърът. — Веднага ще направим проверка. Хайде, хора, ставайте! И то всички! Тук остава само Мюлер! Ще предам съобщението и до другите участъци, а за всеки случай ще поискам подкрепления от главното управление.
При създалата се бъркотия никой не забеляза, че художникът Бренер тихомълком се измъкна. Само след половин минута полицаите напуснаха караулното и като получиха кратки указания, веднага се втурнаха поотделно и по различни пътища към целта.
Голямата входна порта на Тифенбахови беше заключена. Вахмистърът предпочете да потропа вместо да дръпне шнура на звънеца. Портиерът подаде глава през малко прозорче.
— Полиция! Отворете тихо! Но по-живо, по-живо!
Човекът така се слиса, че измина доста време преди вратата да се отвори. Той се изправи пред полицейските служители и възкликна:
— Полиция? Наистина! Какво искате?
— Не ни бавете, човече! Къде спи госпожица фон Тифенбах? Стаята й накъде гледа — към улицата или към двора?
— Към двора. Защо?
— Очакваме крадци. Да сте забелязали нещо подозрително?
— Не.
— Вратата към двора може ли да се отвори безшумно?
— Ключалката и пантите й са винаги добре смазани.
— Направете ни път, човече! Не стойте така като истукан! Трябва да действаме бързо. Нека този вход е отворен… един пост остава тук, за да посрещне подкрепленията. Другите идват с мен!
Портиерът отвори задната врата. Вахмистърът предпазливо излезе на двора и се огледа. Но още в същия миг с един скок се скри в коридора.
— Те са вече горе… на стената има изправена стълба… вероятно взломаджиите са проникнали в двора откъм Васерщрасе.
— Ще се изкачим ли по стълбата? — попита един от полицаите.
— Не. Твърде опасно е. Който се опита отвън да влезе през прозореца, е изложен на оръжията на взломаджиите. Горните врати заключени ли са?
— Да — отвърна портиерът, — но моят главен ключ отваря всички врати.
Чуха предпазливи стъпки — появи се очакваната помощ от главното управление.
— Шест… седем… единайсет… дванайсет — преброи ги вахмистърът. — Напълно достатъчно. Един при главната порта, двама от най-сигурните мъже остават тук на двора… Грундман и Краузе… другите да ме последват!
Полицаите се закатериха нагоре по стълбата като котки.
Веднага щом изчезна и последният от тях, Грундман побутна своя другар и прошепна:
— Виж там… там на зида!
На зида, разделящ този парцел от съседния, се появи човек. Той се спусна по него и с бързи, тихи крачки тръгна през двора.
— Този е от взломаджиите! Ще го спипаме ли? — попита Краузе.
— Не, за Бога не… нека се изкачи горе! Там ще ни е по-сигурно в ръцете. Ако сега вдигне шум, може да провали хубавия ни улов.
Те притвориха вратата, колкото да могат през оставената тясна пролука да наблюдават непознатия. Той имаше слаба фигура. Чертите на лицето му не можеха да се различат. Втурна се право към стълбата и се закатери по нея. Горе се спря за минута-две и надникна през отворения прозорец.
— Ето на, скача вътре — възбудено прошепна Краузе.
— Шшшт!
Няколко секунди всичко остана тихо. После полицаите дочуха отгоре силен вик.
— Назад, подлецо!
Същевременно се разнесоха и крясъци, които приличаха по-ско-ро на рева на диво животно.
— Това е люта схватка! — обади се полицаят Краузе и стисна по-здраво оръжието си.
Когато Рихард се върна от заложната къща на Розенбаум и сложи парите върху масата, неговите близки си отдъхнаха с облекчение. Вече можеха да платят закъснелия наем, можеха да върнат и някои заеми, които много им тежаха, и пак щеше да им остане такава сума, която бе за тях цяло състояние.
Старият Бертрам сияеше от радост, както отдавна не го бяха виждали. Само Мари стоеше тиха и замислена. Когато Рихард я попита какво й е, тя въздъхна и каза:
— Не мога да не мисля на каква цена си набавил тези пари. Никога няма да можеш да откупиш верижката си.
Рихард й се усмихна лъчезарно с несломима увереност, присъща на творческите натури и особено на мечтателите.
— Кой ти го е казал? — отвърна той. — Дай ми само малко време! Знам, че ще се наложа като поет и ще дойде ден, когато и аз ще разполагам с достатъчно средства. Дотогава ще имам грижата навреме да плащам лихвите. После пак ще си върна старата наследствена скъпоценност. Да беше видяла само какви очи ококори Розенбаум, когато разглеждаше верижката! Тя сигурно има много висока стойност. Моите родители не са били бедни хора. Ах, да можех да узная кои са!