— Пари ли? А-а, значи става въпрос само за пари? Предполагах, че е станало нещо по-лошо.
— Пари? Само пари? — разсърдено повтори евреинът като размаха пред очите на дъщеря си смачкания вестник. — Не ми говори тъй презрително за парите! Те са богатство, величие, щастие, върховно блаженство! Само тогаз можеш да се чувстваш човек, когато имаш много пари, ама много пари! И не бива да ги пръскаш с лекомислие. А ти си го направила и ще загубиш всичките пари!
— Защо? Не съм давала пари, които има опасност да загубя!
— Тъй ли? Не ме ли принуди да дам голяма сума за онази верижка от злато? И не даде ли парите на Бертрам, поета?
— Да. Обаче няма начин да загубя онези пари.
— Ами к’во ще стане, ако заложената срещу сумата верижка се окаже крадена?
Лена го погледна изненадано.
— Какви ги говориш! Един поет не може да краде!
— Тъй ли? Не може ли? Ами ако не само краде, ами и влиза в къщите на хората с взлом?
— Татенце, ти си болен! Искаш да кажеш, че Рихард Бертрам е взломаджия, така ли?
— Ще ти го докажа. Самата ти спомена, че името му е Рихард Бертрам.
— Да.
— Нали той ти беше казал, че живее наблизо, на Васерщрасе?
— Да, на номер 10.
— А също призна, че е писар, дето преписва разни неща на хората срещу пари, нали?
— Да, така каза. Да не би това да е позорно?
— Не. Позорното е, че го пишат в тоз’ вестник: „Днес сутринта полицията установи самоличността на съучастника на великана Борман — това е писарят Рихард Бертрам. Той е осиновено дете на почтения някогашен военен шивач Бертрам, живущ на Васерщрасе номер 10.“ Туй не е ли ужасяващ позор?
Лена пребледня като платно.
— Господи Саваоте! — възкликна тя. — Това ли пише тук? Невъзможно е! Не може да е той! Сигурно имат предвид друг човек.
— Тогаз го виж със собствените си очи!
Розенбаум й подаде вестника. Тя посегна и го взе. Започна да чете, ала буквите затанцуваха пред очите й. Беше девойка, която упорито преследва своята цел. Уплахата неочаквано я беше разстроила, но тя бързо се овладя, наложи си спокойствие и още веднъж препрочете съобщението. После се отправи към вратата.
— Ще докажа, че е невинен! Баща й я хвана здраво за ръката.
— Къде отиваш?
— При Рихард Бертрам!
— При него? Не чу ли, че е в затвора, дето седят мошениците, взломаджиите и спипаните бандити?
— Тогава ще отида там!
— Боже Аврааме! Ти си луда! Нима мислиш, че ще те пуснат да влезеш?
— Ще го уредя!
Лена направи крачка напред. Изглеждаше твърдо решена да изпълни намерението си. Майката беше извън себе си. Тя плесна с ръце и извика:
— Какви ги измисляш, дъще, живот мой! Нима ще допуснем детето ни да отиде в затвора, дето има престъпници и хора, от които човек може да купи часовници, пръстени и стари вещи, но които не бива да посещава, и то на такова място?
— Пуснете ме! Въпреки всичко отивам!
Тогава Соломон Розенбаум изведнъж изгуби търпение. Той насила накара дъщеря си да седне на стола и каза:
— Обясни ми най-напред, к’во ще правиш в затвора!
— Ще го спася!
— Ти си своенравно същество и ний винаги сме те оставяли да вършиш, к’вото си щеш. Затуй си въобразяваш, че ще минеш с глава през стената. Но ти си разумно момиче и няма да правиш безсмислени жертви. Хайде открито да си поговорим за таз’ работа! Как смяташ да го спасиш?
— Като докажа невинността му! Бертрам беше у нас до след полунощ. Може ли тогава да е извършил кражба? За един такъв взлом са необходими приготовления.
— Ами направил ги е онзи Борман или пък… Евреинът млъкна. По лицето му си личеше, че съвсем се беше слисал.
— Какво ти е Соломоне, живот мой? — попита жена му.
— Сетих се за един човек, за когото изобщо не помислихме — за Капитана!
— Капитана! Боже на нашите деди!
— Да — кимна Розенбаум. — Капитана е подготвил този взлом и е наредил да бъде извършен, за да спаси великана!
— Какво ме засяга това? — хладно попита Лена. — Само заради намеренията на Капитана Рихард Бертрам не бива да бъде сполетян от такова нещастие.
— Че кой е казал, че ще го сполети нещастие? Бъди разумна дъще, живот мой? Баща ти е умен. Той ще ти каже как да я подхванеш таз’ работа. Тоз’ Бертрам или е с Капитана и тогаз е разбойник, или пък не е от бандата му и тогаз би могло да е невинен. Ала дори и да е невинен, то значи Капитана има нещо наум с него и ще трябва да оставим всичко така, както си е.
— Да го оставя да загине? Никога!
— Дъще, дъще! — предупредително възкликна старият. — Нима съм рекъл, че ще го оставим да загине? Не. Той е поет и ако е невинен, няма да позволим да изпадне в беда. Но не бива лекомислено да се хвърляме надолу с главата в грижи, тревоги и страх. Ако е невинен, ще изчакаме малко и ако още не го пускат от пандиза, ще идем там и ще докажем, че оназ’ вечер е бил при нас. Но преди всичко да изчакаме Капитана да ни посети, за да разберем дали ни разрешава да спасим автора на „Тропически картини“.