— Ако симулира, да! Но ако състоянието му наистина е лошо, тогава това е голяма жестокост!
— Надявам се няма да е особено трудно да различим истината от измамата.
Очите на Рихард Бертрам бяха затворени. Никакво движение, ни най-малко помръдване не показваше, че е още жив. Лекарят се наведе над него и извика:
— Бертрам!
Никакъв отговор.
— Я го побутнете! — посъветва асесорът.
Лекарят сложи леко длан върху главата му, ала напразно. Натисна малко по-силно. Засегна мястото, където беше ударен с палката. Рихард нададе болезнен вик. Очите му се отвориха и с неописуем израз се втренчиха в застаналите до него мъже.
— Бертрам! — повторно извика лекарят.
— Госпожице Лена! — прошепна задържаният.
— Елате на себе си де!
— Вие ни спасихте!
— Съвземете се, човече! Сега ще бъдете отново спасен!
— О, колко много лъскави монети!
В обърканото си съзнание Рихард се занимаваше със сумата, която беше получил от бащата на Лена Розенбаум благодарение на решителната й намеса. Ала присъстващите мъже разтълкуваха думите му по опасен за него начин.
— Аха! — обади се асесорът. — Мисли си за обира!… Моля, продължете!
— Само пари ли бяха?… Нямаше ли и скъпоценности? — попита лекарят.
— Да, и една златна верижка. Мъжете се спогледаха.
— Има предвид онази скъпоценна огърлица — прошепна асесорът, — която е държал в ръката си, когато са го заловили.
— И нищо друго ли? — продължи разпита си лекарят.
Тъй като Рихард не отговори, той го разтърси леко за рамото.
— Нищо друго ли нямаше освен огърлицата?
По бледото лице на младежа пробяга лека радостна усмивка.
— И вино… онова ми ти ядене… бях толкова гладен!
— Върви, че го разбери! — ядно промърмори лекарят.
— Поговорете с него още малко! — настоя съдебният съдия.
— Кой ви даде вино и храна?
— Кой ли? — провлечено и някак отнесено повтори Рихард.
— Коя е тази Лена?
— Лена ли?… Морската сирена.
При последните му думи очите на младежа заблестяха. Той разтвори широко ръце и обърнал лице към високото зарешетено прозорче, унесено започна да декламира:
На дъното на синьото море, където не звучи глас земен, потънал в дрямка там стои и ни зове на морската сирена замъка вълшебен…
— Преструва се! — прошепна асесор Шуберт в ухото на лекаря.
— Пред нас е един ненадминат майстор на симулациите!
— Опитайте да продължите разпита! Изглежда на вас е склонен да отговаря.
— Бертрам, кажете ми…
Лекарят не довърши изречението си, понеже Рихард неочаквано продължи да говори, и то с такъв тон, сякаш бе потънал в някакъв далечен благотворен сън. Той протегна ръка като че ли в непосредствена близост пред себе си виждаше същество от плът и кръв.
— Нощ, нощ, моя нощ!
Но не Лена, друга жена бе неговата „нощ“. После неговият размътен разсъдък насочи мислите му в друга посока. Върху лицето му внезапно се изписа панически страх.
— Назад, подлецо! — пронизително извика той, безсилно се отпусна върху сламата и очите му се затвориха.
Асесорът остана силно изненадан.
— Тези думи ме карат да се замисля, господин докторе.
— Защо?
— Защото след като ги изрече, той повторно изпадна в безсъзнание.
— Твърде често ги казва тези думи — подхвърли ключарят, — твърде често!
— Заплашително ли звучат? Тъй както сега? Или по-скоро изразяват внезапна уплаха?
— Заплашително. Сякаш се кани да се нахвърли върху някого. Асесор Шуберт вдигна ръка.
— Точно тези думи е извикал някой в стаята на госпожица фон Тифенбах. Ясно са ги чули двамата полицаи, застанали на пост при вратата, водеща към двора. Ще имате ли добрината да опитате да разберем още нещо от него, господин докторе?
Лекарят отново се наведе над Рихард и попита:
— Кой е този подлец, кого имате предвид?
Но Рихард не отговори. Изглежда той изобщо не съзнаваше, че в стаята има други хора. Лекарят повтори въпроса си. Като видя, че няма резултат, сложи длан върху болезненото място на главата на арестанта. Тогава Рихард силно трепна, сви юмруци и с див глас изкрещя:
— Назад, или ще те пронижа! Не бива да й причиняваш никакво зло!
Очите му опасно искряха, всичките му мускули изглеждаха напрегнати.
— На кого не бива да се причинява никакво зло?
— На нея!… На нощта, на нощта, на нощта!
— Коя е тя?
По лицето на Рихард се изписа учудване. После с тих и нежен глас започна да рецитира друго стихотворение: Когато над голямата река се спусне бавно вечерта и бързо вятърът игрив докарва хлад и здрача сив, тогава горската царица отново вече е на крак с настъпилия скоро мрак и буди всички чудеса заспали кротко през деня. Тропическата нощ вълшебна! Походката и — палми разлюлени цветя красят одежди и зелени със знак един-единствен на ръката възпира вятъра, огънал дървесата…