— Нима и за това няма обяснение? Борман как се е прехвърлил през зида?
— Разполагал е с много хубава стоманена подвижна стълба, с чиято помощ е проникнал през прозореца. Полицията вече знае, че е минал през една къща на Васерщрасе. В джоба му са намерили ключ от къщата на номер десет.
— Добре. А сега да се върнем на Бертрам! Разпознат ли е ножа, който е имал у себе си?
— Да. Сестричето и братчето на обвиняемия дадоха показания, че той е собственост на Бертрам.
— А къде е бил обвиняемият преди извършването на престъплението?
— Тук малките не можаха да дадат никакви сведения. Той има по-голяма сестра, но в следствие на голямата уплаха, тя е загубила ума и дума. Успя да си спомни само, че брат й не си е бил у дома за вечеря. Върнал се е едва по-късно и е отишъл направо в стаичката си, ала след известно време отново забързано е излязъл някъде.
— Точно това исках да узная — каза Ван Зом. — Позволете ми да продължа със заключенията си! И така, Бертрам отдалече зърва крадеца. Взема решение да осуети престъплението. Неговите близки биха му попречили и затова той предпочита да не им казва нищо, за да не ги тревожи. Грабва ножа, тичешком се спуска по стълбите на двора и като се прехвърля през зида, попада в двора на съседите. Откъм задната страна на къщата забелязва подвижната стълба на Борман и я използва. Прозорецът е отворен и младежът влиза в стаята, където заварва престъпника. Нахвърля се върху него, изтръгва златната верижка от ръката му и замахва с ножа, било за да го нападне, било за да се защити. В същия миг полицаите нахлуват в помещението. Виждат го с верижката и с ножа в ръце и го повалят с палка.
Учтиво и внимателно асесорът изслуша Ван Зом. После кимна и каза:
— Ваша светлост, спомням си, че двама полицаи, които са били на пост при вратата, водеща към двора, са дали показания, че са видели някакъв човек да скача от зида, да притичва през градината и да се изкатерва нагоре по стълбата. После отгоре се разнесъл вик: „Назад, подлецо!“ А след това…
— Да, да! — извика Хедвиг. — Това бяха думите, които чух и аз!
— Неколкократно чух от устата на бълнуващия Бертрам същия вик — добави асесор Шуберт.
— В такъв случай предположението ми е вярно — заключи князът. — А освен това съществува още един важен пункт, който току-що ми хрумва. Докато бълнува, Бертрам рецитира някакво стихотворение. Знаете ли в кое издателство са излезли стиховете на Алмансор?
— Издадени са от Щрикрод… тук на пазара.
Ван Зом закри очите си с длан, сякаш търсеше нещо определено в паметта си.
— Залагам главата си — каза той след малко с уверен тон, че Рихард Бертрам е невинен.
— Ние, трезвомислещите юристи, сме дебелоглави хора — усмихна се асесорът. — Все ни се иска да имаме необоримо доказателство!
— Ще ви намеря такова доказателство, господин асесор! Само ми дайте още малко време!
— Ще се радвам, ваша светлост! Макар нашата професия да ни е направила малко по-безчувствени, ще ни е жал да ни падне в ръцете младеж с досега неопетнена репутация и невинен. Във всеки случай тук бяха направени интересни внушения и се надявам утре да напреднем в работата си макар и малко. Обвиняемият все още не е с всичкия си, но съдът е на мнение, че погребалната церемония на баща му дълбоко ще го разтърси и ще го накара да дойде на себе си.
— А може би има друго, още по-просто средство — обади се Ван Зом. — Но за него ще поговорим утре, господин асесор! Ако ми разрешите, ще ви посетя следобед, за да си поприказваме.
Асесорът се поклони в знак на съгласие.
— Да очаквам ли — отвърна той колебливо, — че господин полковникът по същия начин ще прояви интерес и съчувствие към Бертрам…
— Разбира се! — намеси се полковникът. — Започвам да вярвам, че Бертрам е невинен.
— Това ми дава кураж да изрека молбата си. Господин полковник, бихте ли присъствали на погребението заедно с вашата съпруга и вашата дъщеря?
Тифенбах вдигна и двете си ръце, сякаш да се защити.
— Не ми се сърдете, — господин асесор, ала човек не обича да посещава гробищата, без това да се налага от особен случай.
— О, много съжалявам, господин полковник! Ако Бертрам най-неочаквано види вашата дъщеря…
— Глупости! — грубо го сряза полковникът. Князът направи помирително движение с ръка.
— Държите ли на отказа си, господин полковник? Ако самият аз дойда, за да взема милостивата госпожица?
— Вие? И вие ли искате да отидете на погребението? Извинете ме, но не ви разбирам съвсем.
— Е, тогава съм принуден да говоря за онова, което смятах да споделя с господин асесора утре. Неотдавна в книжарницата на Щрикрод срещнах един младеж, който очевидно бе в тежко материално положение. Научих, че е написал томче със стихове за издателството на Щрикрод, че се казва Рихард Бертрам и живее на улица Васерщрасе номер десет. Това са безпристрастните факти. А сега следва моето предположение. Ей там отсреща, в бедняшкото си жилище поетът Рихард Бертрам може би вечер след вечер е стоял и не е отделял поглед от осветения прозорец, на който понякога се е мяркал силуетът на една лъчезарна девойка. Той, детето на мизерията, се е виждал в мечтите си отвъд в този дом на благоденствието и щастието, при сирената на морското царство…