Ван Зом вдигна рамене и изрази съмнение:
— Защо да ми завиждате, почитаема госпожо? Заради някакво си мъртво състояние? Какво толкова видяхте в моя дом? Обзавеждането на един самотен мъж, нищо друго! Повярвайте ми, богатството само по себе си още не е равнозначно на щастие. За какво са ми например моите скъпоценни камъни, всеки един от които струва колкото състояние? За тях не мога да си купя щастие.
— Какво? — изненадано подскочи тя. — Притежавате такива скъпоценности? И вие, лош човек такъв, все още не сте ми ги показали?
— Не знаех, че за вас тази безжизнена материя има някаква стойност и важност.
— Безжизнена материя ли, ваша светлост? О, къде ли по света ще намерите женско същество, на което накитите и скъпоценните камъни да са безразлични? Къде е жената, която с мислите си не би могла да вдъхне живот и душа на тази мъртва материя?
Ван Зом стана учтиво от мястото си.
Той заведе госпожа Нора в съседната стая, в онази гардеробна, за която споменахме по-горе. Там особено биеха на очи два предмета: една стоманена маса за съхраняване на пари и ценности, както и един друг шкаф, висок и широк, изработен от най-фино дърво и инкрустирай по китайски маниер. Ван Зом посочи към металната каса и каза:
— Моят сейф.
В същото време той пъхна в ключалката ключ, който имаше езиче с много особена форма, и започна да върти шайба с букви по нея.
— Виждате ли, милостива госпожо — продължи той, — ключалката може да отвори само онзи, който е запознат с нейния секрет. Ако все пак това се удаде на незвано лице, ще го посрещнат самострелящи пистолети. Ето дулата им! Изстрелите не проехтяха само защото ми е известен механизма, който не позволява на оръжията да изгърмят.
— О, Господи!
Госпожа Нора погледна към дулата на пистолетите, зейнали срещу нея иззад отворената врата на касата.
— Мислите ли, че е възможно да ме оберат?
— Изключено, ваша светлост! Та тази каса е цяла крепост!… Естествено вашите скъпоценни камъни се намират в нея, нали?
Князът отвърна с лека усмивка, чието значение тя тъй и не разбра.
— Не. Те се съхраняват на далеч по-сигурно място. Тук има само пари и документи.
След тези думи той отвори двете врати на другия широк шкаф. Цяла редица от книги с надписи от златни букви блеснаха с великолепието си пред очите на Нора.
— А-а, вашата библиотека — разочаровано каза тя.
— Госпожо баронесо, често книгите са истинските скъпоценни камъни. Но — той бръкна в шкафа, — я вземете например този том и преценете тежестта му!
Той й подаде една от книгите. Тя беше много тежка и след като госпожа Нора я разгледа малко по-внимателно, забеляза, че държеше не книга, а плоска дървена кутия.
— Отваря се така, както отваряме книга. Опитайте!
Тя извика изумена… пред нея заискриха шест великолепни гривни, украсени с перли, рубини и смарагди.
Баронесата продължи да отваря книга подир книга… навсякъде погледът й срещаше колиета, пръстени, верижки, гривни, огърлици, брошки и какви ли не други бижута.
— Истинско чудо! — възкликна тя с блеснали очи. — Че тази библиотека е по-скъпа от цялата ви къща заедно със скъпоценното й обзавеждане!
— А това момче е по-ценно от цялата останала библиотека — засмя се той, като претегли в ръка една нова „книга“. — Прочетете какво пише тук!
Той обърна към нея гърба на „томчето“. Там бе напечатано: „Les rois des pierres“, което ще рече: „Кралете на камъните“. Князът отвори кутията. Вътре имаше две невзрачни сплескани кожени кесийки, които съдържаха скъпоценни камъни с големина от грахово зърно до лешник.
— Какво е това? — попита тя.
— Най-много са диамантите, има също рубини, сапфири и смарагди — отвърна той с безразличен тон, сякаш ставаше дума за речен чакъл.
Обаче жената стана неспокойна. Беше обзета от някаква необуз-даема трескава възбуда.
Ван Зом я наблюдаваше внимателно. Той забеляза треперенето на ръцете й, както и алчния блясък в очите й. Вече беше убеден, че предположенията му не го лъжеха и че постигаше целта си.
— Дрънкулки! — презрително каза той. — И каква ми е изгодата от тези мъртви богатства?… Ей ги на къде си стоят! Каква полза ми носят на мен? Или пък на света?
Силната възбуда й попречи да отговори. Върнаха се в работния кабинет. Фридрих сервира чая. След малко Ван Зом натисна звънеца. Слугата пак се появи.
— Чаша студена вода!
Това беше уговореният между двамата знак. Не след дълго Фридрих донесе водата.
— Извинете ваша светлост, домоуправителят желае да разговаря с милостивия господар. Той каза, че било много спешно. Става въпрос да ви представи сметките, които още утре в ранни зори…