— Глупава работа! — обади се привидно ядосан Ван Зом. — Простете, милостива госпожо! Но наистина това са неотложни дела.
Тя му показа най-очарователната си усмивка.
— Не искам заради мен да занемарите важните си задължения!
— Дори и ако се наложи да ви изоставя за десетина минути?
— Но моля ви, ваша светлост! Ако знаех, че с присъствието си ви притеснявам и най-малко, веднага бих си тръгнала.
— Само десет минути — възпря я той с едно движение на ръката.
— Благодаря ви. Ей там има вестници и списания! Фридрих, кажи на домоуправителя, че веднага идвам! Нека ме чака долу в стаята си! А ти отиди в конюшнята и дай на кочияша указания за после. Изобщо погрижи се долу всичко да е наред! Не ми се иска да преживея подобна разходка като тази сутрин!
— На вашите заповеди, ваше сиятелство!
Щом излезе навън, Фридрих изу ботушите си, промъкна се през вратата на коридора в гардеробната, пропълзя под масата и така придърпа дългата й покривка, че да може добре да вижда големия шкаф.
В това време Ван Зом бавно изпи водата и след като още веднъж се извини, излезе от стаята.
Госпожа Нора фон Хелфенщайн изчака първо две-три минути, после отвори вратата към преддверието и погледна навън. Нямаше жива душа. Веднага припна обратно и се вмъкна в гардеробната. Там тя отвори шкафа, който Ван Зом уж беше забравил да заключи, посегна към книжата със златния надпис „Les rois des pierres“ и измъкна от нея двете кожени торбички. Трескаво избра от всяка торбичка по два-три от най-добрите скъпоценни камъни и ги пусна в ръчната си чантичка. С треперещи пръсти върна кесийките в скривалището им, постави „томчето“ на предишното му място, затвори шкафа и само броени секунди по-късно седеше в креслото си с вестник в ръка.
След по-продължително отсъствие Ван Зом се върна в стаята, където завари Нора фон Хелфенщайн задълбочено да чете списанията.
Между двамата се завърза доста странен разговор. Князът преливаше от духовитост, а гостенката му отчаяно се мъчеше с пресилена веселост да се прави на интересна пред домакина. Ван Зом със задоволство установи промяната в нейното поведение. Той чувстваше как тя с всички възможни средства се опитва да му попречи още веднъж да отиде при шкафа.
Фридрих влезе и на сребърен поднос му предаде някакво писмо.
— Толкова късно писмо? От кого е? — попита Ван Зом.
— Даде ми го кочияшът. Някакъв слуга, когото той не познава, моли за незабавен отговор.
Ван Зом отвори плика. Намиращият се вътре лист съдържаше следните написани от Фридрих редове: „От двете кожени кесийки тя взе няколко скъпоценни камъка и ги прибра в ръчната си чантичка“.
— Вестта е радостна — кимна Ван Зом. — Е, в такъв случай ще трябва да отговоря. Извинете ме, госпожо фон Хелфенщайн! Очевидно съдбата не желае да се насладим на тази вечер, необезпокоявани от никого.
Той извади от портфейла си визитна картичка и написа на гърба й: „След като си отиде гостенката ми, вземи маска номер две!“ После сложи визитката в плик, подаде го на слугата си и го отпрати.
От този момент нататък разговорът им не вървеше. Домакинът изглеждаше изморен, или пък обзет от други мисли. Те все по-мъчно намираха думи, докато най-сетне госпожа Нора решително използва първата удобна възможност да си тръгне.
— Днес направо злоупотребих с любезността ви, ваша светлост. Ще ми позволите ли да се сбогувам с вас? И кога ще ви видя пак у дома?
— Разрешете ми още утре да се осведомя как се чувствате!
— С удоволствие ви очаквам! Тя му подаде ръка.
— А! — разочаровано възкликна той. — Помислих си, че ще ви изпратя до вас.
— За мен е голяма радост, ваша светлост. Хайде, елате!
В преддверието князът собственоръчно наметна на раменете й коженото палто и я придружи до пътната порта, където неговата карета ги очакваше, впрегната за път. Колата на фон Хелфенщайн си беше тръгнала веднага след пристигането на госпожа Нора. Фридрих отвори вратичката на каретата, а после, щом като госпожа фон Хелфенщайн и князът се качиха, отново я затвори и сръчно се метна на капрата при кочияша.
Когато колата потегли, госпожа Нора се почувства в безопасност. Тя изпусна въздишка на облекчение и удобно се понамести на възглавниците зад гърба си.
Щом стигнаха пред нейния дом, Ван Зом й помогна да слезе и с изискана учтивост се сбогува.
— Маската! — каза той на Фридрих, когато двамата останаха сами; — И карай бавно обратно!
Каретата едва бе стигнала ъгъла на следващата пресечка, когато от нея слезе един възрастен посивял господин с шапка на главата… Той закрачи бавно към дома на Хелфенщайнови. Когато наближи, остана скрит в сянката на голямата чешма със статуя над нея. Зачака. Оттам виждаше цялата предна фасада на къщата.