— Кой е? — обади се гласът на старата еврейка през пролуката на едва открехнатата врата.
— Купувач — отвърна Нора, като положи усилия да придаде на гласа си по-дълбок тембър. — Розенбаум вкъщи ли е?
— Че защо да не си е вкъщи? Но вече е много късно и…
— Не приказвай, а отвори! Идвам за една чудесна сделка. Старата пропусна младия господин (поне тя взе посетителя за такъв) да мине покрай нея и да отиде при собственика на заложната къща.
— На какво дължа тази чест? — осведоми се старият, като непрекъснато се покланяше.
— Бих искал да остана насаме с вас!
Розенбаум направи знак на жена си да излезе.
— К’во е туй?
Нора му подаде скъпоценния камък.
Той го взе в ръка и го вдигна срещу светлината. Първо поклати глава, после понамести очилата си и изрови от потъналите в прах боклуци върху една маса едра лупа. Взе я и заедно с лампата се отдалечи в ъгъла, където, обърнал гръб на посетителя, известно време се занимава с камъка. След като се върна, лицето му бе променило израза си. Покашля се нервно няколко пъти, но се опита да симулира безразличие.
— И к’во ще е туй? Камъче, дето му викат яспис или ахат, и дето струва най-много няколко гроша.
— Тогава ми го върни, старче! Ще намеря други хора, които са по-добри познавачи от теб.
Щом Розенбаум разбра, че мошеническият му ход няма да мине, смени тактиката, за да не изпусне добрата сделка.
— Боже Аврааме, ама че е припрян тоз’ господин и колко лесно се горещи! Че знайте ли що за камъче е туй?
— Диамант!
— Да ми се скапе черният дроб, ако туй е диамант! Нима господинът ме прави на глупак?
— Слушай, старче, няма да участвам в тази игра! Изглежда заради младостта ми ме подценяваш. Навярно си мислиш, че не те познавам, а? Ето — чети?
Тя поднесе пред очите му лист хартия. Розенбаум хвърли един поглед на написаното и изумено отстъпи назад.
— Тайнописът! Боже Якове! Значи господинът навярно е някой… някой познат на господин Капитана, а?
Предрешената жена се престори, че не е чула въпроса му.
— Разбра ли вече с кого си имаш работа? — попита тя. — А сега кажи честно: какъв е този камък?
— Диамант, да, истински диамант!
— Колко струва?
— Тоз’ камък ако се шлифова, хубави пари ще струва.
— По дяволите! Не питам колко ще струва шлифоването му, а каква му е стойността, както си е сега!
— Всеки познавач ще ви каже, че е хиляда марки.
— Яда го видя!
Тя се престори, че иска само да го разгледа. Евреинът й върна камъка, а безцветните му очи блестяха от алчност. Жената пъхна диаманта в джоба си и подигравателно се изсмя.
— Розенбаум, ти не заслужаваш човек да ти предложи изгодна сделка. Лека нощ, стар кожодер такъв!
С пронизителен вик той се вкопчи в ръката й.
— Чакай! Що ми казвате лека нощ, като от добрата сделка ми става най-леко от всичко друго? Останете още малко! Честно ще изчисля стойността на камъка. Отде го имате?
— Какво ти прихваща? Да не би да ме разпитваш? Казвай, колко предлагаш!
— Колко искате? — предпазливо подхвана старият.
— Десет хиляди марки! И това е твърде евтино, понеже не желая заем за камъка, а го продавам.
Евреинът плесна ръце и заекна:
— Десет… хиляди… марки? Боже Израелеви! Ще умра! Ще получа удар!
— Ако не се решиш час по-скоро, ще ти поискам хиляда и петстотин! Да не би да струва по-малко?
— Не, о, не! Даже и нещичко отгоре! Казвам го, щото искам да бъда искрен. Ама шлифоването му ще струва още куп пари. Някой златар ще предложи пет хиляди марки, че ще даде и още пет.
— Разбрахме се! Значи десет хиляди марки! Сега ще ми платиш половината, след една седмица — остатъка!
Соломон Розенбаум направи физиономия, сякаш стоеше разтреперан пред ужасна бездна. Струваше му се, че този пазарлък върви прекалено бързо.
— Да платя?… Аз? — попита той. — Че да не би аз да предложих таз’ сума, а?
— Нали ти самият каза, че за този камък ще получа толкова пари!
— Да, ама от някой златар. Не от мен. Златарят купува по светло, и то от хора, дето ги познава. А аз съм принуден да купувам вечерта или през нощта и не знам що за човек е онзи, дето ми носи диаманти или стари ръкавици. Въпреки туй ще ви направя едно предложение — веднага давам пет хиляди марки и… нито пфениг повече!
— Лека нощ!
Този път госпожа Нора не се шегуваше. Тя изхвръкна навън като вихрушка. Евреинът веднага хукна подир нея, ала когато се озова в коридора, завари там жена си съвсем сама.
— Де е той? — извика Розенбаум. — Ти го пусна да си върви?
— Че можех ли да го задържа? Той светкавично дръпна резето и само след миг беше навън!