Скоро задряма. Когато Фридрих го събуди, беше станало два часа. Антон се върна и доложи, че Хелфенщайн си е тръгнал пеша за дома, докато самият той взел файтона. Ако негово сиятелство побърза, може да стигне до жилището на банкера преди него.
Князът незабавно пристъпи към действие. Накара двамата слуги бързо да си сложат бради и перуки и всички излязоха.
Когато се озоваха пред дома на Хелфенщайнови, от близката църковна камбанария удари два и половина. Пет минути по-късно се зададе банкерът. Той се насочи право към главния вход и тъкмо бе вдигнал ръка, за да дръпне шнура на звънеца, когато пред него се изправи възрастен господин.
— Вие ли сте банкерът фон Хелфенщайн? — учтиво го попита непознатият.
— Да. Какво има?
— Ще разрешите ли да ви помоля за кратък разговор?
— За разговор ли? Сега? Какво искате?
— Приемам разговор, при условие, че е във вашата стая.
— Та кой сте вие?
— Ето ви моята легитимация!
Хелфенщайн видя познатата му полицейска значка и сякаш нож прободе сърцето му. Какво ли искаха от него? Той бързо се овладя.
— Полицейски служител ли сте? Моля, влезте! Позвъни.
— Ще ми разрешите да взема със себе си тези господа, нали? — обади се отново предрешеният Ван Зом.
Франц фон Хелфенщайн бързо се обърна. Видя зад него изправени още двама мъже — Фридрих и Антон.
— Добре, заповядайте! — кратко каза той. — Молбата на полицията е заповед за мен.
Портиерът придружи четиримата мъже нагоре, за да им свети, запали свещите в стаята на банкера и се отдалечи. Привидно непринудено Хелфенщайн си запали пура и се тръшна в креслото.
— Вземете си и вие! — небрежно подхвърли той. — Ей там има и пури, и кибрит!… А сега бъдете добър да съобщите причината за вашето среднощно посещение!
— Това е много деликатна работа — обясни Ван Зом. — Можем да я уредим само в присъствието на вашата съпруга.
— На моята жена? И таз хубава! В три часа сутринта искате да събудя жена си, да я повикам да дойде за полицейски разпит?
Човекът с полицейската значка вдигна рамене и каза:
— За съжаление сме принудени да настояваме.
— Господине, кой сте вие, че си позволявате дързостта да ми говорите с такъв тон?
— Вече се легитимирах като служител на тайната полиция.
— Хмм, да, легитимирахте се — високомерно рече Франц фон Хелфенщайн, — но не може да отречете, че с подобни полицейски значки са вършени какви ли не безобразия. Ако към това се прибави и необичайно късния час, който сте избрали за служебните си задължения, тогава…
— Достатъчно! — рязко го прекъсна Ван Зом. — Питам ви накратко, ще се отзовете ли на учтивата ми молба, или не. Сега повтарям — той изговори последните си думи бавно и отчетливо, с по-остър тон — да не усложнявате задачата ни и веднага да наредите да събудят вашата съпруга.
— Господине! — избухна Хелфенщайн.
Ван Зом вдигна ръка, сякаш за да го възпре.
— След няколко часа, на разсъмване, ще се оплачете… в случай, че тогава все още имате желание за това.
Изглежда Франц фон Хелфенщайн проумя, че е по-добре да отстъпи. Макар и с ледено изражение на лицето той заяви, че ще помоли домакинята да си направи труда да дойде. Докато крачеше към вратата, тайният полицай му втълпяваше да не предприема каквито и да било необмислени стъпки, Банкерът се престори, че не го чува.
— Какво става? — попита Нора фон Хелфенщайн, когато мъжът й я изтръгна от сън. — Какво искаш от мен посред нощ?
— Аз ли? Аз нищо не искам! — отвърна той с едва сдържана ярост в гласа. — Но тук са дошли трима господа от полицията, които настояват да разговарят с мен и с теб.
Само за няколко секунди в госпожа Нора се надигна чувство на страх. Дали пък в крайна сметка не бяха вече по следите й? Но това беше напълно изключено.
— Ще събудя прислужницата, за да ми помогне да се облека — каза тя.
— По-добре се облечи сама! Нямам никакво желание да се ядосвам с тези хора до сутринта.
Той си тръгна.
Когато след кратко време Нора влезе в стаята му, Франц фон Хелфенщайн седеше полуизвърнат настрани в едно кресло, докато тримата непознати се бяха настанили на столовете.
— Това е жена ми! — високомерно каза банкерът. — А това, Нора, са господата, които си мислят, че могат да принудят дори личности с известни имена и високо обществено положение да отговарят на въпросите им в три часа сутринта!
С маниера и стойката на кралица тя се отпусна в другото кресло.
— Много си снизходителен, скъпи Франц — подигравателно рече тя.
— Да, и ние признаваме, че съпругът ви понякога е твърде снизходителен — каза Ван Зом високо и ясно с още по-голям сарказъм в гласа. — Онзи, който допуска зад гърба му неговата жена да върви по опасни и съмнителни пътища, той е повече от снизходителен, той е лекомислен!