— Браво! Ето че с вас се сближаваме все повече pi повече. Мога ли да попитам какво мислите за държавата и закона?
— Хмм. Моето мнение е, че законът е създаден от хората променящ се устав, който би трябвало да служи на държавата, тоест, на цялото общество, обаче най-често обслужва отделни привилегировани лица. Законът е нещо земно, човешко и следователно често заблуждава и лъже. Когато са го писали, никой не ме е питал за мнението ми. Трябва ли тогава робски да му се подчиняваме, ако вместо полза ни носи неприятности?
— Ето такива хора ми трябват — похвали го Якоб. — Струва ми се, че с човек като вас мога искрено да разговарям без никакви опасения. Чували ли сте вече за Капитана?
— Разбира се — кимна Фридрих безобидно, сякаш изобщо не подозираше накъде бие събеседникът му — Всъщност този Капитан ми харесва. Не мога да го отрека. Изглежда е мъж и половина. Какво ли не бих дал някой път да се срещна с него!
— Тъй ли?… Ами ако ви помогна да осъществите желанието си?
— Вие ли, господин Якоб? — престори се Фридрих на учуден. — Мисля, че не сте тукашен човек.
— Това нищо не означава. Капитана има свои хора наблизо и надалеч.
След тези думи сърцето на Фридрих заби по-силно. Той придърпа стола си и с приглушен глас рече:
— Господин Якоб, сега сме сами. Кажете ми откровено, защо споменахте Капитана! Действително можете да разговаряте с мен открито. Не съм хлапе.
— Защото знам, че плаща много добре и че помага на хората си с каквото може. Сигурно няма да му е трудно да ви осигури една прилична кръчма.
— И какво ще поиска в замяна?
— Нищо повече от онова, което сте в състояние да му предложите. Способните химици не се срещат под път и над път. Мисля, че можете да му окажете ценни услуги. Благодарността му ще е според тях.
Фридрих кимна замислено.
— Разбира се, разбира се… Вие лично ли го познавате?
— Не, Но съм в достатъчно близки отношения с него, за да мога с успех да ви препоръчам. Не е нужно да полагам кой знае какви усилия, за да ви бъда полезен.
Радостно възбуден, Фридрих сграбчи с двете си ръце десницата на архитекта.
— Господин Якоб, този ден е най-хубавият в целия ми живот! Значи мислите, че мога да зарежа Йете? Ами после?
— По този въпрос ще поговорим още. Онзи, който спечели доверието на капитана, се превръща в заможен, обезпечен човек. Най-важните условия са безпрекословна вярност и искреност. Приемат ли ви веднъж в този съюз, не бива повече да имате тайни от Капитана.
— Вижда ми се съвсем естествено. А кой ще ме приеме в тази общност?
— Или самият той, или някой от неговите доверени хора. Аз също мога да подлагам на проверка и да приемам нови членове.
— Самият вие ли, господин Якоб?
— Да.
— И какви са условията, които трябва да изпълня?
— Различно е. От един чиновник или от занаятчия се изискват по-други неща, отколкото от един химик. Но за всички важи предпоставката — безрезервна откровеност, вярност и сляпо подчинение.
— Намирам го за повече от справедливо — усърдно кимна Фридрих.
— Драги приятелю, ще ви подложа на едно малко изпитание — каза мнимият архитект и вдигна чашката си. — Хайде, пийте! Ще поръчаме още една бутилка и ще полеем нашето приятелство. Ало, господин келнер!… Нали преди малко казахте, че вашият господар Ван Зом не обичал гости и ходене по приеми?
— Така е. Никога не кани гости.
— Но аз чух, че го посещава някакъв господин, към когото той проявявал необикновено доверие.
Фридрих сбърчи вежди.
— Би трябвало да го знам.
— Смятам ви за честен човек. И така, отговорете ми! Сигурно сте чували за странния човек, превърнал в своя професия облекчаването на хорските страдания и мизерия?
— Разбира се. Сега навсякъде говорят за него.
— Вашият господар споменава ли го?
— Нямам представа. Поне аз не съм чувал от него подобно нещо.
— И все пак се говори, че този тайнствен човек се отбивал често у вас.
— У нас ли? Непознатият дарител при Ван Зом, при този коравосърдечен скъперник? Но това наистина е смешно! В последно време моят господар посещава само банкера фон Хелфенщайн или полковник фон Тифенбах. Те са единствените хора, с които поддържа отношения. Някой от тях двамата би трябвало да е онзи човек, когото имате предвид.
— Но аз подочух, че дори и вчера е имал гости.
— Наистина, и това ли знаете вече? Е, нямам никаква причина да го премълчавам. Това беше изключението, за което преди малко споменах — една дама, госпожа фон Хелфенщайн. Първоначално щеше да дойде и самият банкер, ала е бил нещо възпрепятстван. Та моят господар вечеря с тази жена и аз им сервирах.