Като по нечия заповед шепотът наоколо заглъхна. Кръгът от хора около Рихард се стесни още повече. Никой не искаше да пропусне и една дума. Ван Зом също наостри слух. …със знак един-единствен на ръката възпира вятъра, огънал дървесата…
Това беше всичко, което князът разбра. Говорът на Рихард премина в неясно мърморене, после се чуха по-ясно думите „нощ, нощ, моя нощ“ и млъкна.
Наоколо се възцари дълбоко мълчание. По израза на лицето му личеше, как в него се борят различни чувства. Той отваряше и затваряше очи, сякаш се опитваше да задържи по-дълго някакво съновидение, или пък се мъчи да си припомни нещо забравено. В този момент към него се приближи съдебният лекар, хвана го за ръката и посочвайки към Хедвиг, попита:
— Познавате ли тази дама?
Лицето на Рихард изведнъж придоби друго изражение.
— Назад, подлецо! — изкрещя той с глас, в който личеше внезапно обзелият го страх.
Вдигнатите му ръце се отпуснаха, погледът му угасна и коленете му се подкосиха. Строполи се на земята в безсъзнание. Хедвиг понечи да му помогне, обаче Ван Зом я задържа.
— Моля ви, оставете го! — каза той. — Благоприятният момент отмина.
— Боже Господи! — завайка се тя. — Невъзможно е този млад човек да е виновен!
— Убеден съм в това и ние ще направим за него всичко, което е по силите ни.
Вдигнаха изпадналия в безсъзнание младеж и го отнесоха до колата. Ван Зом се обърна с учтива молба към непознатата чернокоса девойка и заедно с нея и с Хедвиг фон Тифенбах бързо закрачи към портата на гробището. Скоро тримата излязоха навън. Когато се отдалечиха от другите хора, князът се спря и свали шапка пред непознатата, която макар в голямо недоумение, го беше последвала, без да каже дума.
— Извинете ме, госпожице! На гробището нямах време за дълги обяснения. А сега преди всичко искам да ви се представя. Името ми е Ван Зом.
— Казвам се Лена Розенбаум. Князът явно се изненада.
— Да не би да живеете на Васерщрасе?
Момичето кимна. Ван Зом разбра, че тя беше дъщеря на евреина, собственик на заложната къща, когото предишната вечер беше разпитвал за откраднатия диамант.
— Познавате задържания, нали? — продължи Ван Зом. Почти незабележимо в израза на лицето му се примеси оттенък на недружелюбност. Въпреки това Лена забеляза промяната и гордостта й се възбунтува. Какво искаше този човек от нея, и защо изведнъж стана хладен и резервиран?
— Не — кратко отвърна тя.
— И все пак Ми се струва, че той не ви е непознат. Бъдете искрена! Тази дама е госпожица Хедвиг фон Тифенбах.
Лена сбърчи вежди. В очите й пламна омраза и тя отправи към Хедвиг убийствен поглед.
— Хедвиг фон Тифенбах? — попита тя. — Онази, която направи срещу него донесение в полицията?
— Не, тя не е правила донесение. Тази дама не носи вина за това, че младежът изпадна в тежко положение.
— Ами че кой друг тогава?… Той, един поет, арестуван, честта му — окаляна, а самият младеж — умопобъркан! И кой друг е виновен, освен тази тук?
Тя възмутено им обърна гръб, ала Хедвиг я хвана за ръката и я задържа.
— Заблуждавате се, госпожице Розенбаум — спокойно каза Хедвиг. — Аз съм тук, за да му помогна.
Лена бавно се извърна и невярващо я погледна в очите.
— Да му помогнете? На него, който заради вас изпадна в такава беда?… Мразя ви!
— В момента не мога да направя нищо, за да променя чувствата ви — невъзмутимо отвърна Хедвиг, — но ще използвам всички средства, за да докажа невинността му. Вие го познавате… и може би ще ни помогнете да съберем доказателствата!
— Той е невинен, знам го! — самоуверено каза Лена.
— В такъв случай ви моля да ни съдействате! Ще ви бъдем много благодарни!
— Отказвам се от благодарностите ви. Не са ми нужни. Моите усилия са достатъчни, за да го освободя.
С тези думи Лена им обърна гръб и си тръгна.
— Оставете я да си върви! — каза Ван Зом. — Е, след като вече я познавам, няма къде да ни избяга. Ако откаже да ни даде исканите сведения, то пред съда ще говори. Видяхте ли, че щом я зърна, младежът веднага спря, забелязахте ли, че я позна?
— Беше очевидно.
— А разбрахте ли думите, които каза тогава?
— Пари, пари! Колко много пари!
— Да, така беше. Сега си спомням какво разправяха — че полицаите, които след арестуването на младия човек направили обиск в дома на Бертрамови, намерили пари у тези бедняци. Не били кой знае колко, ала все пак за тези доведени деца на щастието били значителна сума. Полицията установила, че малко преди да бъде извършена взломната кражба у вас Бертрамови платили закъснелия си наем на собственика на къщата, както и някои други по-малки дългове. Това накарало властите да се замислят, тъй като в последно време Бертрамови нямали приходи. Думите на младия Бертрам към Лена Розенбаум ме навеждат на мисълта, че той е получил пари от бащата на девойката. А баща й е вехтошарят и собственикът на заложната къща Соломон Розенбаум, живущ на Васерщрасе.