— И кой е този човек? — припряно попита Хедвиг фон Тифенбах.
— Великанът Борман. Той представи Бертрам за свой съучастник. И поддържа показанията си. Знам, че лъже, обаче не мога да го докажа. Представете отказа на Борман от показанията му и незабавно ще пусна Бертрам на свобода! Ала Борман е закоравял злодей без чувства и сърце. Доколкото съм осведомен той има едно слабо място, където човек би могъл да го притисне, и то е… детето му.
Хедвиг наостри слух.
— Да — продължи асесорът Шуберт. — Детето на Борман е хубаво, здраво хлапе. Майката всеки ден идва тук с него и настоява да посети мъжа си. Преди малко Борман пак ми досаждаше с вечното си искане да му разреша да види детето си.
— Значи досега още не сте му позволили?
— Не. Трябва да позабавя това разрешение, защото то е единственото средство, с което го държа натясно и мога да разтърся закоравялата му душа и сърце.
— Знаете ли къде живее жена му?
— На улица Уфергасе 9, на четвъртия етаж. Жена му е свестен човек. Един Господ знае как е попаднала на този негодник!
— Ако се застъпя за нея, ще й дадете ли разрешение да види мъжа си?
— Досещам се — кимна асесорът, — и с удоволствие ще изпълня желанието ви! — После замълча и като хвърли поглед по коридора, продължи: — Ето, вече идват болногледачите, за да вземат Бертрам. Докторът се е разбързал. Очевидно този случай го е притеснил.
Когато малко по-късно Хедвиг се качи в каретата заедно с Ван Зом, тя попита с умолителен глас:
— Отиваме на Уфергасе 9, нали?
Той се усмихна и даде на кочияша съответното нареждане.
След десетина минути спряха пред врата, на която бе залепено невзрачно листче с надписа: „Аугусте Борман. Гладачка.“ Ала ютията стоеше на масата в пълно бездействие. На стола — млада жена с измъчено лице държеше в ръцете си малко момченце. То беше в онази възраст, когато децата правят първите си забавни и смешни опити да говорят. Хлапенцето бодро бърбореше, от време на време спираше за малко, сякаш да поразмисли, вдигаше поглед към майка си и питаше за хиляден път:
— Де тати?
— Отиде си, миличко!
Това беше вечният й отговор, С тъжна усмивка тя милваше малкото по бледите бузки.
— Пак доди? — искаше да узнае по-нататък дребосъкът.
— Сигурно пак ще си дойде, само че няма да е днес, В този момент се почука и жената се стресна. Дали отново идваше някой от съда или пък от полицията?
— Влез! — пресипнало извика тя.
На прага застана стройна девойка с дружелюбна усмивка.
— Търся госпожа Борман. Вие ли сте?
— Да.
— Гладачката?
— Да, госпожице!
— Имате ли много работа в момента?
Ъгълчетата на устата на съсипаната от мъка жена се смъкнаха надолу.
— Хайде, тръгнете си като всички други! — с горчивина в гласа каза тя. — Аз съм жената на крадеца Борман! Да ви кажа да го знаете! Никой не ми дава за гладене, откакто.
Сълзи задавиха гласа й.
— Клета жена! — състрадателно каза Хедвиг. И на нея й беше трудно да овладее обзелите я чувства. — Че какво сте виновна вие?
— Какво казахте? — учудено попита тя.
— Намирам, че това е отвратително от страна на хората! — смело продължи Хедвиг. — Вие не можете да отговаряте за злодеянията на мъжа си. Ще приемете ли от мен работа?
И тъй като жената продължаваше да я гледа недоверчиво, тя бързо добави: — Ще ви предплатя десет марки!
Боязливо Хедвиг сложи парите в ръката на жената и последните останки от гордост и упорство, от враждебна резервираност в госпожа Борман се стопиха. Тя покри лицето си с длани и се разхълца.
— Де тати? — в този миг малкият отново почна да пита. Той поглеждаше въпросително ту непознатата посетителка, ту разплаканата си майка, Хедвиг стоеше безпомощно пред тази жалостива сцена. Най-сетне тя събра кураж, каза няколко мили думи на детето и накрая прегърна с ръка раменете на хълцащата жена.
— Успокойте се! — опита се тя да утеши госпожа Борман. — Ще дойдат по-добри времена. Аз ще се погрижа за вас и за детето ви!
Жената отпусна ръце и втренчи в Хедвиг пълните си със сълзи очи.
— Коя сте вие, че се наемате да ми помогнете?
— Казвал се Хедвиг и съм дъщеря на полковник фон Тифенбах.
— Фон Тифенбах?… О, Боже!… Хора, на които не съм сторила и най-малкото зло, ме отблъскват… а вие, на която моят мъж причини такива неприятности, вие идвате при мен, за да ми помогнете?
— Нали вече ви казах, че не сте отговорна за престъпленията на вашия мъж! Ако знаех колко сте нещастна, отдавна да съм дошла при вас. Сигурно много сте страдала от мъжа си в съвместния живот!