— Много, ах, колко много! — пак заплака жената. — Обикнах го още преди да разбера, що за човек е той. А после беше твърде късно. Вие обичала ли сте някога?
Хедвиг се изчерви и поклати глава.
— Тогава не можете да ме разберете — продължи жената на великана Борман. — Той ме е бил… той ме е мамил… той е престъпник… и все пак не мога да престана да го обичам. Понякога сама се презирам заради това… и въпреки всичко, въпреки всичко! Той също ме обича, макар по свой начин. Никога не съм имала влияние над него и нищо не съм могла да променя. После се появи детето… то е единственото същество, което… как да го кажа?… което е в състояние да му повлияе.
— Наистина ли?… О, ами тогава може би е възможно да се облекчи участта на вашия съпруг и същевременно да се спаси един човек, който без вина лежи в затвора!
Изглежда жената възприе само първата част от изречението.
— Да се облекчи участта му ли?
— Да. Ако продължи да се инати както досега, наказанието му ще бъде много сурово. А едно откровено признание ще настрои съдиите състрадателно. Обаче мъжът ви си остава груб и опърничав. Това е ужасно, защото иска да повлече със себе си към гибел един невинен човек.
— Кой е той?
— Някой си Рихард Бертрам.
— Кой, той ли бил невинен? Както чух, той е съучастник на моя мъж и са го задържали заедно с него. Нали?
— Не, той е влязъл през прозореца малко по-късно от вашия мъж, за да ме спаси. А за да си отмъсти, съпругът ви е дал показания, че Бертрам е негов съучастник.
— Но това е ужасно!
— В резултат на своето физическо и душевно състояние в момента Бертрам не може да докаже невинността си, тъй че съдбата му е изцяло в ръцете на вашия мъж.
— Да, такъв е, познавам го. Унищожава всеки, който му попречи да извърши веднъж замисленото. Не, госпожице, нищо няма да постигнете.
— Но нали преди малко споменахте за детето му! Ако бащата прегърне сина си, тогава може би закоравялото му сърце ще се зат-рогне.
— Не е изключено. Но той дълго няма да види детето си. Вече няколко пъти молих съдия-следователя да ми разреши да посетя мъжа си заедно с малкия… получавам само отказ.
— Е, съдия-следователят е асесор Шуберт. Познавам го. Ако го помоля и добре обоснова молбата си, сигурно ще ви разреши.
— О, ако бъдете така добра да го направите!
— Защо не? Но би трябвало час по-скоро. Тъкмо се канех да отида при него. Искате ли да дойдете с мен?
Младата жена вдигна умолително сключените си ръце.
— Ах, милостива госпожице!
— Не желая никакви благодарности — махна с ръка Хедвиг, — правя го преди всичко заради невинно задържания младеж. Побързайте да се приготвите!
Жената взе голям шал, наметна се с него, загърна детето, а след това последва Хедвиг на улицата, където чакаше каретата на Ван Зом. При вида на изисканото и луксозно превозно средство жената на великана Борман се поколеба, но Хедвиг я побутна да влезе. Князът й заговори дружелюбно и благо, така че лека-полека спечели доверието й.
Когато ключарят отвори килията, за да пусне жената и малкото да влязат вътре, Борман лежеше проснат върху нара си.
Хлапето протегна ръчички към баща си и ликуващо изпищя. Ат-летическата фигура на великана силно трепна. С един скок той се озова на крака. — Густел, ти тук!? — извика той. — А, и малкият?… Ела при мен, сладкото ми момченце!
Той грабна детето, притисна го до гърдите си и покри личицето му с целувки. В същото време като диво животно с големи крачки започна да обикаля тясната килия, доколкото му позволяваха веригите. Наричаше момченцето си с най-галените имена.
Накрая той се спря пред жена си и попита:
— Значи асесорът, този пес, най-сетне ти позволи да ме посетиш, а? Изляза ли на свобода, ще му строша всичките кокали!
Тя поклати глава.
— Не, асесорът не искаше, но госпожица фон Тифенбах се застъпи за мен.
— Госпожица… фон… Тифенбах ли? Дъщерята на полковника? Слушай, внимавай!… Тук има нещо гнило!…
Борман остави детето на земята и тежките му юмруци се свиха.
— Какво ли цели с това тази фуста, а?
— Лудвиг! — умолително каза тя. — Бъди разумен! Само от състрадание!
— От състрадание ли? Глупава си като овца!… Или… — малките му очи заблестяха особено, — или си пропаднала дотам, че да ме мамиш?
Той отстъпи назад, сякаш се канеше да се засили, за да се нахвърли върху нея и да я пребие. Жената погледна мъжа си твърдо в очите.
— Ти за каква ме мислиш?… Сам знаеш, че винаги съм била с теб… следвам те през огън и вода… трябваше само да дам дума да не говоря с теб за забранени неща. И ще удържа на обещанието!