В този момент тя чу как баща й шумно се изкачваше по стълбите. Той влезе в стаята с очила, вдигнати на челото, и в ръка със сутрешния вестник. Майката го следваше по петите.
— Лена, можеш ли да отгатнеш защо идвам, дъще моя?
— Заради вестника — отвърна тя.
— Да, но к’во пише в него?
— Знам ли? Прочети ми го!
— Има нещо за твоя поет.
— Всемогъщи Боже! За Бертрам? Прочети го, татко, прочети го!
Розенбаум свали очилата на носа си и ги намести по-удобно.
— Тогава слушай! Заглавие: „Рихард Бертрам невинен!“ Удивителна. „В един нов разпит великанът Борман направи признание. Протоколирано е че писарят Рихард Бертрам не е имал каквото и да било участие във взломната кражба, извършена в дома на полковник фон Тифенбах. Напротив, Бертрам се опитал да защити нападнатата млада жена, ала в следващия миг бил повален на земята от нахълталите в стаята полицаи. Още вчера дадохме да се разбере, че се съмняваме във вината на Бертрам и с настоящето съобщение виждаме потвърдено нашето мнение. Бертрам бе освободен от ареста незабавно. За съжаление неговото състояние е такова, че се наложи да бъде откаран в болница.“ Съобщава се още, че „ключарят Арнолд, над когото тегнеше подозрение, че по собствена инициатива тайно е пуснал Борман от «Бастилията», е действал тю принуда. Както изглежда, самият той е станал жертва на престъпни машинации и изнудване. Освен това следствието установи, че Борман действително е член на шайката на тайнствения Капитан, че е нахълтал в дома на полковник фон Тифенбах по нареждане на Капитана.“ Лена изслуша тези новини със светнали очи.
— Значи е свободен… свободен! Не казах ли веднага, че Бертрам е невинен?
— Да, каза го. Нима може един поет да бъде разбойник? Кому ли дължи внезапното освобождаване?
— Е, кому?
— На теб! Нали вчера даде показания пред съда, за да докажеш невинността му. Та затуй са го освободили. Цял живот трябва да ти е благодарен и ще ти се отблагодари най-добре, като стане зет на Соломон Розенбаум! С труда на своите ръце Соломон Розенбаум е спечелил толкоз много, че единственото му дете може да си избере когото си поиска… дори и беден поет!
Лена засия от радост, от едно особено победоносно чувство. Но после по лицето й пак пробяга тъмна сянка. Тя припряно се изправи на крака и извика:
— Но той лежи в болница! Трябва да отида да го видя! Трябва да се грижа за него!
Бащата застана на пътя й.
— Боже справедливи! Отиваш сред болни? Искаш да се заразиш? И не помисляш ли за мен и майка си?
— Но това е мой дълг!
— Ще се побъркам! Що значи тук дълг? К’ва полза ще имаш като милосърдна сестра? Почакай още мъничко и ще станеш негова милостива жена! Туй е по-добро от сестра! А и още не си ни казала дали господин асесорът те пита що сме дали пари назаем на Бертрам.
— Защото беше изпаднал в голяма нужда. За щастие не са намерили в него разписката за заложената вещ.
— Туй е благоприятно!… А ти спомена ли за лихви?
— Не.
— Умно си направила. Така моят магазин ще си спечели добро име. На един поет не се дава заем с лихви. Ами каза ли нещо за онова, дето го заложи Бертрам при нас?
— Нито дума.
— Значи господин асесорът не знае за златната верижка?
— Да не съм луда да говоря за нея!
— Чудесно! Ти си достойна щерка на Соломон Розенбаум, дето е наследила от него целия му разум. За таз’ верижка не бива никой да узнае. Добре, добре… само не ходи в болницата!
Тя все пак отиде, разбира се, без знанието на родителите си, обаче не я пуснаха да влезе при Бертрам. Когато излизаше от болницата, видя княз Ван Зом да се качва в каретата си и да тръгва нанякъде.
Ван Зом се преоблече в жилището си. Отново сложи една от своите маски. Следващата му цел беше къщата на стария аптекар.
Макар да не беше ходил там, той все пак беше осведомен за всичко с най-големи подробности от Фридрих. Князът завари входната врата заключена и почука.
— Тук ли живее аптекарят Хорн? — попита той стария мършав човек с остри черти на лицето, който му отвори.
— Да. Аз съм.
— Трябва да си поговорим.
— Къде?
— Най-отзад.
— Аха, значи знаете!
— По-добре, отколкото си мислите. Заключете вратата! Никой не бива да ни смущава. Ето моля!
Ван Зом му показа полицейската значка. Старият не беше приятно изненадан, но съумя горе-долу да прикрие голямото си слисване.
— О, не знаех! Какво желаете от мен?
— Господин Хорн — започна Ван Зом, след като и двамата седнаха долу в избата, — сигурно много пъти сте чувал да се говори за тъй наречения Капитан, нали?