16. НА БЪДНИ ВЕЧЕР
Често когато Рихард Бертрам отваряше очи в болничната стая, забелязваше пред себе си лицето на Ван Зом. Понякога само като бегло съновидение зърваше наведена над него миловидна главица на усмихната девойка.
— Нощ! Моя нощ! — промълвяше той тогава и затваряше очи, сякаш се боеше да не прогони красивата гледка.
Тъй минаваше ден след ден. Рихард отдавна вървеше към подобрение. Той узна какво се беше случило и възприе всичко спокойно и сдържано. Беше превъзмогнал вестта за смъртта на своя пастрок, признак, че нямаше повече опасност от рецидив на неговото заболяване. Чувстваше се вече достатъчно силен, за да излезе от болницата, обаче лекарите все още не му даваха необходимото разрешение.
На големия стенен календар се виждаше датата двадесет и четвърти декември, Бъдни вечер. Преди обед се появи Ван Зом и, както обикновено, попита Рихард дали има някакви желания.
— Само да се махна оттук! — гласеше отговорът. — Да изляза на свобода! Не искам нищо друго!
— А нима знаете какво да правите с тази свобода, как да я използвате? Наистина ли се чувствате достатъчно силен, че да подновите борбата с живота?
Рихард взе няколко листа хартия от малката масичка между леглото и прозореца.
— Отскоро работя пак. Пиша стихове. Втория том на „Картини от родината и тропиците“.
— Хонорар шейсет марки! — допълни Ван Зом.
— О, за втория том Щрикрод ми обеща седемдесет и пет! Мисля, че ще удържи на думата си.
Князът се усмихна.
— Сега виждам, че отново сте в добра форма, приятелю, Постарайте се да издържите до вечерта. Тогава ще сложите черта под миналото си!
Този ден се превърна за Рихард в цяла вечност. Най-сетне се стъмни и болногледачката му донесе няколко пакета.
— Господин Бертрам, бъдете така добър да облечете тези дрехи! Учуденият младеж отвори пакетите и в тях намери един хубав нов костюм, както и всичко необходимо към него. Кой ли му го беше изпратил? Сигурно коледен подарък от благодетеля му…
Рихард едва се позна в огледалото… а на прага на вратата се появи усмихнатият Ван Зом.
— Идвам, за да изпълня обещанието си. Свободен сте! Готов ли сте вече?
— Как… какво… защо…?
— Малка изненада, нищо повече!
Навън чакаше карета. Рихард се качи в нея.
— Към дома на полковник фон Тифенбах! — подвикна князът на кочияша, след като се настани до Рихард. Веднага се понесоха в бърз галоп.
— Че какво ще правя аз там? — попита младежът.
— Поканени са гости, между тях и вие. Хайде, елате с мен, господин Бертрам!
Ван Зом го поведе по стъпалата. Минаха покрай слуги, които се кланяха, и през врати, които като по таен знак безшумно се отваряха. Рихард имаше чувството, че сънува. Най-накрая князът спря пред една врата и почука.
— Ето тук! — каза той. — По-късно ще се видим.
Преди Рихард да се усети, беше прекрачил прага и вратата се затвори зад гърба му Слисан, младежът се огледа в уютната малка стая. От близкото кресло се изправи една девойка — Хедвиг фон Тифенбах.
Кръвта нахлу в лицето на Рихард. Той се ядоса малко на княза, който го беше поставил в толкова неловко положение. Започна отчаяно да търси подходящи думи — ала напразно. Но ето че девойката с готовност му се притече на помощ и му подаде ръка, която младежът едва посмя да докосне.
— Най-после! — радостно възкликна тя. — Господин Бертрам, добре дошъл след толкова тежки изпитания! Седнете за малко при мен! Родителите ми все още не са готови.
Рихард продължаваше да търси думите, подходящи за тази приказна обстановка и за тази девойка. Какво търсеше той тук? Просто не бе в състояние да възприеме действителността. Огледа се наоколо, сякаш търсеше помощ.
Тя разбра смущението му.
— Днес исках да изпълня своето задължение — да ви благодаря, господин Бертрам — предпазливо поде тя. — Заради мен в последно време изживяхте тежки дни и нощи. Тук в този дом започнаха вашите страдания и тук трябва да им бъде сложен край. Вместо благодарност за вашата жертвоготовност да ми помогнете, с вас се отнесоха нечувано несправедливо, Отначало Рихард беше доста пообъркай, постепенно си възвърна душевното равновесие.
— Никой не бива да получава упреци заради мен, скъпа госпожице. Нещастието ми се дължи на пагубно стечение на обстоятелствата… на нищо друго.
Тя го погледна в очите и кимна.
— Мисля — каза Хедвиг след кратка пауза, — че родителите ми са готови. Хайде да отидем при тях!
В съседната стая Бертрам бе сърдечно посрещнат и поздравен от полковника и неговата жена в присъствието на княз Ван Зом. Той почувства, че думите им не бяха празни, общоприети фрази и им отговаряше по своя простичък начин.