— Толкова по-голяма е вината ми. Моят пастрок е правил жертви заради мен, а когато храната не им достигаше, неговите деца честно деляха залъка си с мен. Никога не съм чувствал, че идвам от сиропиталище. Това ме задължава.
— Само така! Може би иде съм в състояние да ви дам добър съвет. Ще видим!
Кочияшът спря пред малката къща на улица Зигесщрасе. Читателят вече я знае. Тя бе построена в стила на обикновена селска къщица и сред заобикалящите я внушителни вили много приличаше на малко дете, пръкнало се сред възрастни. На табелката до входната врата беше написано името на нейните обитатели — Грубе.
— Стигнахме целта си — каза князът и скочи от каретата на земята. Рихард не попита нищо повече. Мълчаливо последва своя благодетел, тъй като изпитваше към него сляпо доверие.
Отвори им старец с побеляла брада и приветливо лице. Заведе ги във всекидневната, където ги посрещна възрастна жена, излъчваща майчинска доброта.
— Добре дошли, господине! — каза тя на Рихард с подкупваща сърдечност. — Влезте, очакват ви с огромно нетърпение!
— Очакват ли ме? — учудено попита той.
Усмихната, жената отвори вратата към съседната стая. И ги посрещна силна светлина — горяха многобройните свещички на коледна елха, а близо до нея, около отрупана с подаръци маса, стояха малките братчета и сестричета на Рихард и Мари.
— Рихард, скъпи Рихард! — извика голямата сестра и го прегърна. После дойде ред на малките. Подскачаха около него и протягаха ръчичките си, за да го пипнат. Колко често беше разпитвал своя благодетел за тези малки същества, когато идваше да го посети в болницата! Князът винаги му даваше уклончиви отговори, утешаваше го, че по-късно ще ги види, и го успокояваше с обещанието, че ще се погрижи да са добре.
При тази неочаквана среща очите на Рихард се просълзиха. Той коленичи на земята, придърпа децата до гърдите си, запрегръща ги и заплака от радост. Помисли си за своя пастрок, помисли си… но не, сега нямаше време да се отдава на тъжни спомени, защото малчуганите му донесоха подаръци и той трябваше внимателно да гледа всеки един от тях и да изказва възхищението си.
— И кой ви даде всичко това? — попита ги той.
— Татко — каза едното.
— Мама — отвърна другото.
— Ами кои са те, къде са мама и татко? Малчуганите тържествено посочиха възрастните хора.
— Правилно ли разбирам? Те са… — …да, взехме децата да се грижим за тях — кимна старият човек. — Доволен ли сте, млади господине? Бъдете сигурен, че са попаднали в добри ръце. А кой съм аз…е, това ще ви обясня малко по-късно на спокойствие…
— Значи не е необходимо малките да отидат в сиропиталището? — прекъсна го Рихард.
— Какви ги говорите! Те живеят при нас от онзи фатален ден!
— Колко се радвам! И за всичко това трябва да благодаря само на вас…
При тези думи Рихард се обърна, ала благодетелят му беше изчезнал.
— Ха! — той направи няколко крачки към вратата. — Веднага трябва да отида при него!
— Чакайте, господин Бертрам! — обади се старецът. — Спокойно останете тук! Няма да го намерите. Тръгна си вече, защото не обича благодарствените излияния. А сега ме последвайте!
Грубе закрачи напред, за да осветява пътя. Минаха през едно преддверие и се изкачиха по стъпалата. Спряха пред врата с емайлирана табелка, на която смаяният младеж прочете:
— Рихард Бертрам! Това да не би да означава… — ще живеете тук в тези две мансардни стаи. Влезте!
Старецът отвори вратата и Рихард се озова в една уютна стая, до която се намираше спалнята. В първото помещение имаше писалище, а на етажерката до стената — книги. Младежът огледа всичко безмълвно. Усети, че в очите му напират сълзи.
— Ван Зом ли подреди стаята така?
— Да.
Рихард извърна глава и дълбоко си пое дъх. С усилие овладя обзелото го вълнение. Поиска да каже още нещо на пастрока на своите малки братчета и сестричета, ала беловласият човек беше изчезнал. Старецът добре знаеше, че в мигове на разтърсващи душевни преживявания трябва да останеш сам.
Малко по-късно се състоя обяснителен разговор с дружелюбните възрастни хора и когато най-сетне късно вечерта Рихард си легна да спи, бе изпълнен с такова щастливо чувство, каквото от дълги години не беше изпитвал. Имаше усещането за абсолютна сигурност и надеждна закрила, също като дете под покрива на бащината си къща, защото вече знаеше къде беше подслонен и кой се беше заел да полага родителски грижи за децата на неговия покоен пастрок. Рихард заспа спокойно и скоро потъна в хубави сънища, чиито радостни сцени го накараха да забрави страданията си от последните седмици.