Дороти Сейърс
Непристойната мелодрама за ябълката на раздора
— Страхувам се, че вие, лорд Питър, докарахте лошото време — каза мисис Фробишър-Пим със закачливо неодобрение. — Ако продължава така, за погребението ще се случи лош ден.
Лорд Питър Уимзи погледна през прозореца на дневната към мократа зелена морава и храстите, където дъждът се изливаше безмилостно върху лавровите листа, твърди и лъскави като мушама.
— Някои хора много се излагат с това обикаляне по погребенията — съгласи се той.
— Да, наистина, никак не ги е срам старите хора. В селце като нашето това е почти единственото им развлечение през зимата. Имат после за какво да приказват седмици наред.
— Да не погребват някоя известна личност?
— Драги Уимзи, вие идвате от малкото си селце, наречено Лондон, и явно не сте в течение на нещата — каза домакинът. — В Литъл Додъринг не е имало досега такова погребение. Това е цяло събитие.
— Наистина ли? — Да, драги. Може би помните стария Бърдок?
— Бърдок? Чакайте да помисля. Не е ли местен земевладелец или нещо подобно?
— Беше — поправи го мистър Фробишър-Пим. — Той почина — умрял преди три седмици в Ню Йорк и сега го изпращат тук, за да бъде погребан. Бърдокови са живели в голямата къща вече няколко века и всичките са погребани в черковния двор, с изключение естествено на този, който беше убит във войната. Секретарят на Бърдок телеграфира за смъртта и съобщи, че тялото ще бъде изпратено веднага щом балсаматорите приключат работата си. Мисля, че параходът пристига в Саутхамптън днес сутринта. Във всеки случай тялото ще бъде докарано от града с влака от 6.30 часа.
— Ще отидеш ли на гарата, Том?
— О, не, драга. Смятам, че няма нужда. Естествено цялото село ще се стече там. Хората на Джолиф ще се оправят чудесно; за целта те наеха допълнително два коня от младия Мортимър. Надявам се, че няма да се разбеснеят и да обърнат катафалката. Конете на Мортимър са, общо взето, малко буйни.
— Но, Том, ние трябва да окажем известно уважение към семейството на Бърдок.
— Ще идем утре на погребението и това е предостатъчно. Трябва да присъствуваме, за да зачетем семейството макар че що се отнася до стареца, почит е последното, което някой би помислил да му отдава.
— О, Том, та той е мъртъв!
— Време му беше. Не, Агата, няма смисъл да се преструваме — старият Бърдок беше злобен, проклет и долен негодник, от когото светът за щастие се отърва. След последния скандал, който забърка, той не можеше да остане повече тук. Трябваше да напусне страната и да замине за Щатите и даже щеше да влезе в затвора ако нямаше пари да си оправи сметките с хората. Затова толкова ме е яд на Хенкок. Нямам нищо против това да нарича себе си свещенослужител — макар че добрият стар Уийкс се задоволяваше със званието викарий, а при това бе каноник. И нямам нищо против одеждите му. Ако ще да се увива и с английското знаме, това мен не ме засяга. Но да се стига дотам, да положат стария Бърдок на дървени подпорки насред южния кораб на църквата, да сложат около него свещи, а Хъбард от „Червената крава“ и момчето на Дъгинс да се молят край него половината нощ — това вече е прекалено. На хората, знаете, това не се нрави — поне на старото поколение. Бих казал, че на младите сигурно не им пречи — те си търсят развлечение, но обижда много от фермерите. Онази вечер Симпсън, църковният настоятел, дойде доста разтревожен да говори с мен. По-разумен човек от Симпсън — здраве му кажи. Обещах му да поприказвам с Хенкок. И наистина днес сутринта разговарях с него, но все едно че обясняваш нещо на западната врата на черквата.
— Мистър Хенкок е от тези млади хора, които си въобразяват, че знаят всичко — каза жена му. — Всеки благоразумен човек би се вслушал в думите ти, Том. Ти си мирови съдия, живял си тук цял живот и близо до ума е, че знаеш за хората от енорията много повече от Хенкок.
— Той застана на абсурдното становище — каза мистър Фробишър-Пим, — че колкото по-грешен бил старецът, толкова повече трябвало да се молим за него. Казах му: „Струва ми се, че само с молитви, колкото и да се молим и аз, и вие, няма да измъкнем Бърдок оттам, където е сега.“ Ха-ха. Той отвърна: „Съгласен съм с вас, мистър Фробишър-Пим, ето защо съм уредил осем души да бдят над него и да се молят цяла нощ за душата му.“ Признавам, че тук ме хвана натясно.
— Осем души! — възкликна мисис Фробишър-Пим.
— Не всички едновременно, доколкото разбрах — на смени, двама по двама. „Обаче имайте предвид — казах му аз, — че давате на сектантите за какво да се хванат.“ Това, разбира се, не можеше да го отрече.
Уимзи си взе от портокаловия конфитюр. Сектантите, изглежда, винаги търсеха за какво да се хванат — дръжка на чайник, помпа или ръчка, никога не ставаше съвсем ясно, нито пък се знаеше какво ще стане, след като се хванат за търсеното. Както и да е, лорд Питър, възпитан в идеите на господствуващата църква, бе запознат с тези странности на сектантите и само каза: