— Един въоръжен ескорт би изпратил грешно послание. — А и без това нямаше да е от полза, ако онези слухове бяха наистина верни. — Бях изпратена да убеждавам, а не да сплашвам.
— Наистина ли? — Лорсен далеч не изглеждаше убеден.
— Така трябва да изглежда.
— Едва ли нещо друго би изглеждало по-зле от ненавременната смърт на представител на Негово Високопреосвещенство.
— Повярвайте ми, не бързам да отида в гроба.
— Малцина бързат. Но независимо от това накрая земята ни поглъща.
— Какви са плановете ви, началник?
Лорсен уморено си пое дъх.
— Достатъчно съм зает с това да осигуря защита на нашите хора сред членовете на градския съвет. Гласуването е определено за след деветнайсет дни и не можем да си позволим да изгубим и един-единствен глас.
— Премахването на някои от техните гласове би помогнало.
— При условие че е извършено ловко. Ако умрат техни хора, това със сигурност ще влоши отношенията ни. Равновесието е крехко. — Лорсен стисна с юмруци парапета, когато Солумео Шудра гръмко започна нова реч, възхваляваща ползите от радушната прегръдка на Стирия. — А Шудра се оказа доста убедителен. Тук много го обичат. Предупреждавам ви, инквизитор — не се захващайте с него.
— С цялото ми дължимо уважение, архилекторът ме изпрати да свърша нещата, които вие не можете. Получавам заповеди само от него.
Лорсен ѝ хвърли продължителен студен поглед. Вероятно този поглед смразяваше кръвта на хората, свикнали с топлия климат на Уестпорт, но Вик беше работила в полунаводнена мина през зимата в Англанд. Беше нужно много повече, за да я накара да потрепери.
— Тогава ви моля — той произнесе отчетливо всяка дума — да не се захващате с него.
Под тях Шудра беше приключил гръмогласната си реч сред шумни аплодисменти от мъжете около себе си и дори по-шумни неодобрителни възгласи от другата страна. Размахваха се юмруци, хвърляха се документи и се крещяха обиди. Предстояха още деветнайсет дни от тази пантомима, по време на които Витари Шило щеше да се опита да направи всичко, за да промени крайния резултат. Кой знае какво щеше да се случи?
— Негово Високопреосвещенство иска да направя така, че Уестпорт да остане в Съюза. — Тя се отправи към вратата, следвана по петите от Талоу. — На всяка цена.
Море от неприятности
— Всички сте добре дошли на тази петнайсета среща на Слънчевото общество на Адуа, провеждаща се на всеки две години.
Бляскав в елека си, с бродирани сребърни цветя, Кърнсбик вдигна широките си ръце за тишина, макар че аплодисментите бяха приглушени. Някога членовете направо вдигаха във въздуха покрива на театъра. Савин добре си спомняше това.
— С благодарности към нашите видни покровители — лейди Арди и дъщеря ѝ лейди Савин дан Глокта. — Кърнсбик отправи обичайния си превзет поздрав към ложата, където седеше Савин, но сега ръкоплясканията бяха още по-унили. Дали даже не дочу и няколко издайнически шепота долу? Вече не е каквато беше, да знаете. И наполовина не е каквато беше преди…
— Неблагодарни копелета — изсъска тя със скована усмивка.
Нима бяха минали само няколко месеца, откакто напълваха гащите си само при споменаването на името ѝ?
— Ако кажа, че годината беше трудна… — Кърнсбик се намръщи, докато четеше бележките си, сякаш му стана тъжно. — Това едва ли би могло да опише трудностите, пред които се изправихме.
— Тук си напълно прав. — Савин се наведе зад ветрилото си, за да смръкне щипка перлен прашец. Само колкото да си вдъхне малко увереност.
— Война на север. Постоянни неприятности в Стирия. И смъртта на Негово Величество крал Джизал Първи. Беше твърде млад. Прекалено млад — заяви Кърнсбик с леко задавен глас. — Великото семейство на нашата нация изгуби своя велик баща.
Думата накара Савин да трепне и се наложи леко да попие едното си око с върха на кутрето си, въпреки че, без съмнение, сълзите бяха предизвикани по-скоро от собствените ѝ неприятности, отколкото от загубата на баща, когото почти не познаваше и към когото определено не изпитваше уважение. В крайна сметка сълзите ѝ бяха заради самата нея.
— Последваха ужасните събития във Валбек. — В театъра се разнесе изпълнено със съжаление мърморене и всички поклатиха глави. — Бяха съсипани ценни активи. Изгубихме колеги. Фабрики, които бяха чудесата на света, бяха превърнати в развалини. — Кърнсбик стовари длан върху катедрата. — Но от пепелищата вече се надига нова индустрия! Върху развалините на бедните квартали се строят съвременни жилища! По-големи фабрики с по-ефективни машини и по-дисциплинирани работници!