Ивайло Иванов
Непростимо
Проклета кал! Проклети драки! Целият съм изподран, вече четири часа драпаме из шубраците и нищо на мушката. Усещам краката си като налети с живак, дрехите ми лепнат от пот, ботушите ми джвакат от някаква кирлива влага, леле на какво ли ще усмърдя въздуха, като ги събуя довечера?
— Иване — подвиква ми бай Вълю — дай да му ударим една почивчица, а!
И се свличам на място като ударен от гръм. Тъкмо навреме! Още пет минути и загивах…
Отваряме торбите. Помните ли „Преброяване на дивите зайци“? След като нищо не можаха да преброят, ловците насядаха под едно дърво, наизвадиха ракии, сирене и домашни мезета и се изпонапиха славно. Е, ние май ще бъдем същата картинка. Цели две лета чаках този излет — едно нормално и едно циганско! Нямах търпение да дойде ноември, че да започне „сезонът на прасетата“. А сега тия прасета сякаш бяха потънали вдън земя!
На всичко отгоре, днес сме само четирима души — толкова се оказваме най-лютите ловджии. Ноември едва започна, времето е още топло, вчера валя… кой нормален ще хукне по гората?
Все още задъхан, подпирам пушката на едно дърво.
— Е, как сме граждан’те? — подсмихва се насреща ми Зевзека — плешивият о. з. старшина Петков, който през цялото време бе вървял след мен.
— Винаги готови — отвръщам му кисело аз, трескаво търсейки манерката си.
Онзи избухва в смях:
— Отлично отговаряте!
— Служим на ловна дружинка „Евренозово“! — изръмжавам и започвам да изливам съдържанието на манерката в устата си.
Това е то — да си ловец на трийсет и една. Действат те едва ли не като новобранец. И как няма! Най-младият след мен в дружинката е Кальо — Мустака, който гони шейсетте.
— Старшина — обажда се бай Вълю — не го вземай за мезе Кубадински! Млад е още, ама ще свикне.
Да, бяха ми лепнали и прякора „адвокат Кубадински“: „адвокат“ — защото това ми е професията, а „Кубадински“ — заради зеления родезийски шлем, който носех на излетите. За дружинката ме уреди един приятел — лесничей от Малко Търново. Иначе и до ден днешен можех да си вися по опашките от чакащи приемане в ловни дружинки от варненско. Ако не друго — в онзи край има поне дивеч: главно диви прасета, зайци и сърни.
— Не бой се, адвокате — обръща се после към мен бай Вълю — ако ’неска не, то утре ще има прасета. К’во да ги пра’йш — свинска им работа…
И ми подава шишето с неговата ракия. Аз, нали съм си възпитан, вадя една пластмасова чаша и я напълвам догоре. Питието се разпени като шампоан.
— Брей — възкликвам и отпивам — от какво я правиш тая скоросмъртница.
— Джанки, бе — смее се бай Вълю — то… тука друго няма.
Вярно, че по тия места май друго не вирее. Евренозовци правят и компота от джанки, и сладкото — пак от джанки, и петмеза… Е, за аромат сегиз — тогиз му слагат и малко диви круши…
Старшината и Кальо вече са постлали няколко месала и са започнали да нареждат върху тях козе сирене и домашни суджуци.
— Хубав край — изхилвам се и пак надигам чашата — хубави хора!…
Че хората са хубави, не ще и дума. Но затова пък краят…
Евренозово… Ако трябва да се потърси най-точното определение за тоя край, то е „разруха“. Тотална. Никога дотогава не си бях представял, че на този свят изобщо е възможно да има изоставена нива, неподрязвано от години лозе, обрасла с къпини овощна градина… А в целия район на Евренозово и близките села — Белеврен, Граничар и Близнак, всичко това е нормална гледка. Сякаш за да подсилят апокалиптичната картина, от пътя се виждаха изоставени овчарници с хлопащи от вятъра кепенци разкапани от плесен врати. Попаднал за пръв път по тези места, човек започва да се пита: „Живеят ли хора тук?“. И да… и не. Четирите села наброяват около стотина души, най-младият от които отдавна е прехвърлил петдесетте. Не, това не е оня „хубав край“ от „Преброяване на дивите зайци“. Може би някога е бил, но сега прилича повече на далекоизточна тайга, отколкото на част от цивилизована страна, тръгнала „с големи крачки към Европейския съюз и НАТО“.
Тръсвам глава, за да не мисля за тези неща.
Сядаме около наредените вкусотии. Като че ли не е толкова лошо да си ловец по тия места, забити незнам си къде в географията! Кальо — Мустака подхваща героични ловджийски истории за единаци, мечки-стръвници и глигани със зъби като сърпове. После започват да ме подпитват за Варна — имало ли много работа за адвокатите, имало ли туристи… Да си призная — никак не обичам докато работя да говоря за разпивки, а докато си пийвам — за работа. Казвам нещо от сорта, че хората имат много проблеми и малко пари, но все гледам да насоча разговора към лова, прасетата и ракията на бай Вълю.