Неочаквано за миг някаква тъмна сянка пробягва над дърветата. Над гората се понася странно свистене, примесено с тътен, като от пикиращ изтребител.
„Самолет“ — казвам си наум и продължавам да работя над ракийката, но…
— Въльо — чувам тихия глас на старшината — чу ли това?
Бай Вълю се бе облещил като замаян. Парчето сирене, с което се кани да замези, пада от устата му.
— Чух го, Петков — зашепва и почва да се кръсти — той е…
И вдига поглед към сивото небе, надвесено навъсено над гората, без да спира да се кръсти:
— Боже, божке-е-е-е… той е… четиридесет години…
И ставам свидетел на най-чудатата гледка в живота си: тримата дядковци изведнъж скачат като по команда и започват да се прегръщат и да танцуват, кълчейки се в невъобразими за възрастта им чупки.
— Върна се-е-е-е! — крещи старшината.
— У-х-у-у-у-у… — надига вой Кальо — Мустака и посяга към пушката.
— Не-е-е! — хвърля се чевръсто към него бай Вълю — няма да гърмим, че нали помниш!…
Не мога да повярвам, че някакъв си изтребител може да предизвика такава еуфория у набори на дядо ми.
— Бай Въльо — казвам небрежно — откъде си сигурен, че утре ще намерим прасета?
Председателят сяда до мен и пали една „Стюардеса“. Въпреки шейсет и осемте си лазарника, бай Вълю още има сили да хайтосва по горите, а окото му е не по-малко точно от моето. Видял е много повече излети, отколкото аз — гаджета.
— Мани ги прасетата! — отсича той и надига шишето — Ще ги намерим! Ние сме добри ловци, адвокате, добри-и-и-и-и…
Старшината изведнъж става сериозен.
— Дори по-добри — произнася мудно той с някаква злокобна усмивка — отколкото трябва… Мно-о-о по-добри, адвокате, мно-о-о-о…
Бай Вълю въздъхва и пуфка от смрадливата си „Стюардеса“:
— Няма да разбере, Петков, той е от Варна… пък е и момче…
— Хе… — ухилва се мрачно о. з. старшината — няма ли?… Хей, Кубадински, я да видим, дали ще познаеш какво е това?
Вади от вътрешния си джоб малка кутийка, увита в някакъв омазан парцал и ми я подава. Отварям я и оцъклям очи като телеобективи. В нея се мъдрят няколко ръбести костени пластинки, които не приличат на нищо, което съм виждал до момента.
— Като че ли… — казвам нерешително — май са люспи от нещо.
— Люспи са — клати глава бай Вълю и изпуска към небето един облак от стюардесното си зловоние — ама от какво…
— Не знам — заявявам чистосърдечно — я дай още от ракията!
Бай Вълю ми налива.
— Като гледаш тоя край — пита ме — какво си мислиш, а?
— Че е генгирлик.
Кальо присяда до нас и си бодва от сланината.
— Генгирлик е — казва и надига от джанковицата — ама не винаги е бил.
— Знаеш ли, Кубадински… — замечтано започва бай Вълю — някога тука селата са били богати. И жито е имало, и грозде, и овошки… Имало овце, крави, биволи… Всичко е имало, адвокате, всичко!…
— Да, ама сега го няма — казвам.
Той ме тупва по рамото:
— Ама пак ще го има!
— Я! — казвам — как се виждаш на трактор, а?
— Може да не съм аз — с някакъв необясним фанатизъм в гласа произнася бай Вълю — други ще дойдат! На мен Господ ми прости… Е-ей! Сега вече мога да си умра спокойно.
— Я стига! — поглеждам го изпод вежди — изобщо нямаш вид на тръгнал за оня свят.
— Нищо няма да разбере!… — разочаровано тръсва глава старшината.
— Ще разбере! — възбудено извиква бай Вълю.
Очите му светят в някакъв, почти налудничав пламък. Брадичката му играе нагоре-надолу, сякаш ей-сегинка ще се разплаче:
— Ти… ти… знаеш ли какво е грях, адвокате? К’во е туй грях… Наясно ли си?
Стъписан съм. Познавам бай Вълю от повече от година, но никога не го бях виждал в такова състояние. А и някой да ми беше разказал — нямаше да му повярвам.
— Грях е — уригва се старшината — да направиш еврена на наденици.
— Сухички излязоха — кимна Кальо и засуква хайдушките си мустаци — ама де да сме знаели…
— Трябвало е да знаем — почти изкрещява бай Вълю — трябвало е!
Паля една от моите. „Дънхил“. За щастие не вонят като „Стюардеса“-та на бай Вълю.
— Какво е трябвало да знаете? — питам — И какво е това „еврен“?
И поднасям кутията към него. Определено няма да издържа още една „Стюардеса“!
Той запалва и дълго сякаш се чуди какво да каже.
— Ти… представяш ли си какво нещо е раят?
Отпивам от ракията и налапвам голямо парче сирене.
— Ами — дъвча — чувал съм, че там имало много ябълки, круши, мед, мляко… а, бе… всичко имало.
— Раят, Кубадински — вика бай Вълю — беше ей-тука! До шейсе и шеста.
— Защо — мляскам небрежно парче суджук — какво е станало през шейсет и шеста?