Бай Вълю се тръшва до мен и жадно отпива една голяма глътка от джанковицата. После поглежда в далечината и дърпа от „Дънхил“-а.
— Тогава — глухо отвръща той — убихме еврена… ама — заръкомаха той отчаяно — ние не знаехме, не вярвахме…
— Хм — покашлям се — все пак, някой ще ми каже ли какво е това „еврен“?
— Змей! — сериозно казва о. з. старшината — Горянин.
Погледът ми бавно обхожда и тримата. Е, чувал съм ловджийски лъжи, ама чак пък толкова!… Тия съвсем за новобранец ме взеха! Но заявявам с увереност:
— Да-а-а, нищо чудно след триста грама от тая — и разклащам бутилката — и змейове да почват да изскачат…
— Гле’й го тоя! — вдига ръце старшината — Човече, ти не го ли чу, бе! А? Ей-сега — преди малко…
Говорят за свистенето и тътена, дето чухме преди да се побъркат. Подсмихвам се подиграватално, както го прави старшината.
— Ха — викам — но това беше изтребител.
Старшината нервничи и пак ми подава онази кутийка.
— Изтребител ли? — пени се — На, бе, гледай пак! Туй да ти мяза на люспи от изтребител?
— Да не искаш да ми кажеш, че са от змей? — ей — сегинка ще се размея.
Лъхва ме гадната миризма на „Стюардеса“. Пуши Кальо. Отврат.
— От змей са! — уверено отсича мустакатият.
Люспите действително изглеждат много странно. Какви ли не люспести животни съм виждал, но нито едно от тях няма такива.
— Ти — почва бай Вълю — изобщо знаеш ли нещо за змейовете?
Отговарям му, че това са приказки. Змейове, лами, хали…
Тримата се споглеждат мрачно. Явно нещо съм объркал.
— Ламята и халата — продължава председателят — са врагове на змея, еврена, де… Впрочем, нищо ли не ти говори името на селото, а:"Евренозово" , малко по на югозапад е Белеврен. На север пък е Близнак, старото му име е Караеврен, а точно между Близкак, Караеврен, де… и Белеврен е Граничар, не му помня старото име, ама пак нещо евренско ми се върти в главата…
Притихвам. Тоя човек май вярва, че не се бъзика. Ама да му вярвам ли и аз?…
— Еврена — посяга бай Вълю към „Дънхил“-а — пази земите, в които живее. Бие се с ламите, дето горят нивите и с халите, дето носят суша, градушка или буря. Където живее еврен, Кубадински, там град не пада.
— А защо ги пази? — викам.
— ’Ми… — казва старшината — той от тях живее — обира най-едрите пшенични зърна, най-хубавото грозде от лозята… И хлябът му бил бял като сняг, а виното — толкова гъсто, че и в кърпа можело да се носи. ’Бе… тъй разправят хората.
Започва да ми става интересно.
— През шейсетте — подема бай Вълю — тука беше закрита зона. Нали знаеш — граница… Ама си бяхме славна дружинка!
— Помниш ли майора, закапечето от заставата? — неочаквано почва да се смее Кальо — Само какви зъркели облещи, като видя еврена, а? Ами онова агрономче от Чирпан?
Бай Вълю се подсмихва:
— Да… Помня и агрономчето, беше дошло по някакво разпределение… Ама не туй помня най-добре, Кубадински… Помня, че някога тука имаше всичко… И деца имаше, адвокате, а сега сме само старци… — въздъхва — Децата се пръснаха… Е, и аз имам две дъщери — голямата се омъжи във Варна, малката — в Бургас. А внуците хич и не идват, все аз ходя…
— Кажи за еврена — подсещам го нетърпеливо аз.
— Еврена, та еврена… — мърмори той — не вярвахме в еврена! От деца бяхме слушали за него, ама като тебе си викахме: „Бабини деветини“, а то…
— То какво?
— Истина излезе… ама беше късно.
Старшината излоква един голям гълток от бай вълювата джанковица и примлясва.
— Тука, Кубадински, е пълно с пещери, никой не се наемал да ги брои — колко са наоколо. Разни учени идваха преди време, разправяха: „Карстов район“ или нещо подобно беше… Та, за пещерите — старите хора казваха, че в тях живеел евренът. И на всеки десетина години си местел леговището от едно на друто място. И край което село отивал — там, значи, нямало оттърване от берекет. Евренозовци вдигали тежки сватби, ядели, пиели, пукали с пищови във въздуха — голяма работа било евренът да дойде при тях. Караевренци я удряли на бачкане — да имало повече реколта, зер евренът по-дълго време при тях да се навърта. Белевренци пък трупали мълчешката, и само се подсмихвали… така… лукаво, де — един вид: „К’во знаете вие — евренът е при нас!“. И така — много време, дълго живее еврена, векува, Кубадински, векува! А покрай него — и хората само добро виждат.
— А вие го убихте, така ли?
Бай Вълю също отпива и ми подава шишето.
— Така! — мрачно отбелязва той — През шейсе и шеста се събрахме дружинката — на лов. Колко бяхме… Аз, кмета, партийният секретар на селото, горският, закапечето, старшината, агрономчето, бай Спас — не го знаеш, той умря още през шейсе и девета, още пет-шестима други от селото, Кальо бе още момче — голобрадо, не така обрасъл, както го гледаш, нямаше и двайсет, носеше втора пушка — на майора. Май… толкова бяхме. И пак като сега — никакви прасета. Замръкнахме, значи в гората. Нищо страшно; вечерта — топла, палим огън, торбите — пълни… Насядахме, значи, хапнахме, що хапнахме, и изведнъж от гората като като се чу някакво свистене, накакъв вой, някакъв рев, ама много страшен, Кубадински, напълнихме гащите! Де да го знаем какво е! Вдигме дулмите — бум, бум, бум… Петнайсет — шестнайсет пушки, с по две цеви, дванайсети калибър бренекета… Воят престана и… отиваме после да видим… Гледаме — огромно туловище — змия с крила като на прилеп… Еврен! На решето станал… Каквото шубе ни гонеше, адвокате, пет пъти по-голямо ни хвана. Че знаеш ли го, евренска му работа, да не вземе ей-сега да се вдигне и да ни натръшка… Ей, да беше се вдигнал, да ни беше помлял, ама няма… Бяхме го утрепали. Закапечето много се пищиса, пипа еврена и вика: „К’во ще разправям сега на началниците? Ще го приберат, а мене ще ме запрат в лудницата, да не си отварям много-много устата…“ Агрономчето пък блокира отвсякъде — само щъка насам-натам като муха без глава, и повтаря, че това е невъзможно. Бай Спас замалко не получи инфаркт, като видя що за твар сме загробили — като закрещя, старият, като ни запсува: „Маскари с маскари-и-и-и! Амсалаци недни-и-и-и! К’во напра’ихте, бе-e-e-e!“… Кат’ че ли той си беше кротувал! Кметът, обаче се изцепи, че сме били най-добрите ловци в България! Така, де — всеки можел и прасе да застреля, и вълк, и мечка даже, ама ха, еврена, а? Ама накрая решихме на никого да не казваме какво сме гръмнали, че… а, бе — нали знаеш какви времена бяха? Закапечето беше прав — ще дойдат военните, ще ни вземат еврена, ще го покрият незнам къде си, а нас — по лудниците. Добре, че беше оня — парийният… така замаза работата, че никой нищо не разбра, даже и в Евренозово не се разчу.