— И какво? — питам го подканящо.
— Какво… — унило продължава бай Вълю — одрахме еврена, всеки закара у дома по двайсетина кила месо… И го напра’ихме на пастърма и суджуци… Вярно, че сухи излязоха, ама ял ли си змейско?! Шантави сме били…
— А после?
Той завърта глава:
— Няма „после“… После напролет удари такъв град, че от посевите нищо не остана… После цяло лято не падна капка дъжд — каквото бе пощадила градушката, изгоря от слънцето. Овцете почнаха да мрат, на кравите им секна млякото. „После“ подраниха сланите и де що беше останало от гроздето, го попариха… И така до днеска… Тоя край никога не запомнил гладни години, каквито се заредиха „после“. Какво е грях ли… Ей туй, Кубадински, е грях!
Навежда глава и отчаяно разперва ръце:
— Голям грях… Непростим… Четири села да затриеш, целия край…
Затова ли така пощуряха, като чуха оня изтребител? Дали беше самолет? Започва да ми се иска да вярвам, че не е било.
— Ако сега тука е генгирлик — продължава бай Вълю — ние сме виновни. Като отвориха района — и младите се разбягаха, накъдето им видят очите. Кой ще остане в тая пустош?!… През осемдестетте имаше някаква програма за заселване на Странджа; и по тия села идваха разни… ама нищо не излезе. Всичките, дето дойдоха, само прибраха помощите, дето им ги раздаде държавата, и си вдигнаха и те чукалата. На ти сега Странджа, на ти Евренозово…
— Онова беше изтребител, бай Въльо — тихо казвам аз.
Той скача срещу мен:
— Не! — крясва ми в лицето — Еврен беше! — и вдига ръце към небето — Евре-е-е-е-е-н!
И тежко рухва на колене. Очите му воднят. Забивам поглед в земята. Не мога да гледам старец да плаче.
— Знам аз — нарежда бай Вълю — това сигур’ е син на оня еврен, дето затрихме! Четиридесет години… Бавно расне евренът, ама сетне векува… Сигур’ тоя е още млад, сега се учи да лети — ще заякне той, ще заякне… — и пак почва да се кръсти — жив бях, да го чуя… прости ми Господ!…
Старшината и Кальо пушат мълчешката и само кимат сигиз — тогиз: „Така е!“
Сетне събираме софрата, нарамваме пушките и поемаме към селото. Е’га ти ловния излет!
Прасета, а? Никакви прасета и следващия ден. Пак тръгваме по изгорелите ниви, буренясалите лозя и някогашни градини с подивели овошки, минаваме покрай изоставените овчарници с рязядените от мухъл врати и хлопащите от вятъра прозорци. Ех, Българийо!…
Разруха.
Пустош.
Генгирлик…
Влизаме в гората и пак цял ден се провираме през обраслите в тръни ловни пътеки — нищо на мушката. Чак до вечерта.
На сбогуване старшината ми подари една от онези люспи, дето бяха в кутийката.