Но пък е права за странното ми семейство. Айви беше диагностицирана с аутизъм, когато беше на седем. Дълго след това диагнозата беше единствената тема за разговор между мама и татко - какво биха могли да направят за нея и дали правеха достатъчно. (Отговорът на този въпрос винаги е бил отрицателен.)
После татко започна да преглъща трудно. Езофагеалният рак се развива бързо и животът ни спря да се върти около диагнозата на Айви и се прехвърли върху болестта на татко.
Около пет години по-късно татко почина и мама изпадна в депресия. От онези, в които не искаш дори да станеш от леглото. С Айви се научихме да се оправяме сами много бързо.
Дори когато най-лошото мина, не бяхме убедени, че мама ще се справи. Понякога беше напълно на себе си и имаше желание да влезе в релси, но имаше дни, в които и най-малкото нещо - течащ кран, стара снимка, пристъп на Айви - можеше да я върне в изходна позиция. Научих се да се радвам на добрите дни и да се справям сама в лошите. Мама все се притесняваше за пари - татко имаше застраховка живот, но парите не бяха безкрайни. Самата тя транскрибираше медицински текстове в писмен вид, което й позволяваше да работи от вкъщи, но не ни носеше особени доходи.
После се появи Рон и мама се почувства спасена.
Колкото до мен - емоциите ми нямаха нищо общо с нейните.
Може би теорията на Сара за това, че в живота всичко се балансира, е вярна. Училището не ми създава никакви проблеми - не само в академичен, но и в социален план. Работата е там, че баща ми е мъртъв, майка ми е безпомощна, а сестра ми има сериозни затруднения с комуникацията. Така че проблеми от сорта на това дали ще ме приемат в дадена компания и дали съм се облякла по последна мода въобще не могат да ме трогнат. Истината е, че когато не се притесняваш за подобни неща, изглеждаш готин без да полагаш каквито и да било усилия. Неминуем социален успех.
Но не съм убедена, че това приравнява живота ми към този на останалите. Дълбоко в себе си имам чувството, че съм била прецакана.
Джеймс ме оставя на паркинга пред минимаркета, където е кабинетът за хиропрактика на Рон, и аз влитам вътре.
- Толкова съжалявам, Клоуи - започва мама, надигайки се иззад бюрото на рецепцията. - Нямаше да дойда с колата на работа, ако знаех, че няма да мога да взема Айви.
- Мислех, че в сряда работиш на половин ден.
- По принцип да. Но Рон... - тя хвърля поглед на пациентите в чакалнята, които биха могли да я чуят, и снижава гласа си - се старае да не връща посетители и записахме няколко часа в последния момент. - Мама се пресяга под бюрото и изважда ключовете за колата от чантата си. - Кажи на Айви, че съжалявам за объркването.
- Тя мрази да я взимат по-късно.
- Знам, но не мога да направя нищо по въпроса - свива рамене по обичайния безпомощен начин.
Пътят дотам е адски стресиращ. Нямам против да взимам Айви - свикнала съм да го правя - но за целта обикновено тръгвам много по-рано. Вече закъснявам, а попадам в задръстване. Когато най-сетне паркирам на алеята пред училището, от която обикновено се взимат учениците, на нея няма никого.
Виждам Айви пред главния вход в компанията на помощничка от училищния персонал, която ми махва с очевидно облекчение. Айви ритмично бие юмруци в бедрата си, което означава, че е разстроена.
- Виждаш ли? - казва служителката, отваряйки вратата на колата. - Казах ти, че ще дойде всеки момент. - Привежда се и мушва глава през прозореца. - Ти си сестра й, нали?
- Да, аз съм Клоуи. Здравейте.
- Знаете, че трябва да я взимате в четири, нали?
Вече минаваше четири и половина. Демонстрирах най-голямата си усмивка, която сякаш казваше „Обичам те!“ в пълния й блясък - с много зъби, сбърчен нос и искрящ, ококорен поглед.
- Толкова съжалявам! Няма да се повтори.
Изражението й веднага се смекчава.
- Няма проблем. Слава богу, днес можех да остана до по-късно.
Благодаря й, тя се отдръпва от колата, Айви се качва и аз потеглям.
- Къде е мама? - пита сестра ми. - В сряда трябва да ме взима в четири.
- Не ти ли писа?
- Не.
Гррр. Мислех, че мама се погрижила поне за това. Наясно е, точно както и аз, че Айви мрази промените без предупреждение в плановете.
- Трябваше да остане на работа и аз отидох до кабинета да взема колата. Затова закъснях. Няма страшно, нали?
Не ми отвръща, но чувам как шепне нещо на себе си. Прави го винаги, когато е разстроена. Не мога да различа отделните думи, но съскащият звук направо ме побърква. Прехапвам език, за да не й се скарам да млъкне. Няма смисъл. В случаите, в които се карам за подобни неща, тя придобива изненадан и засрамен вид. Айви е последният човек на тази планета, когото бих искала да нараня. Но понякога го правя.