- През юни ставам на двайсет и една - отбелязва тя. Поне остави темата за годишнините от сватбите. - Затова тази ще бъде последната ми година в училище и ще трябва да си намеря работа. С парите от нея ще си наема апартамент и ще го плащам сама.
- Нека правим нещата стъпка по стъпка - отвръща мама.
- Когато стана на двайсет и една, ще мога да си поръчвам алкохол в баровете и ресторантите. И да си го купувам от магазините.
- Божичко - въздъхва мама.
- Стъпка по стъпка - припомням й.
6.
Малко преди седем Джеймс ми праща съобщение, че ме чака отпред. Извиквам „чао“ на всички в кухнята, но преди да отворя външната врата, Рон се появява в коридора. Изпъчва рамене и застава във властна позиция с разкрачени крака - като петел, който се опитва да те впечатли, като се накокошини.
- Почакай малко, Клоуи. Ще те вземат ли?
- Да, Джеймс ме чака отвън - ръката ми е вече на бравата.
- Това не е готино - поклаща глава той. - Би трябвало да влезе.
- Би го сторил, ако не закъснявахме.
- Тръгваш ли, Клоуи? - появява се лицето на Айви иззад Рон.
-Да.
- Може ли да дойда с теб?
- Съжалявам, но родителите на Джеймс ще ни водят на вечеря.
- Защото си му гадже?
- Остави госпожица Клоуи да тръгва за важната си вечеря - хваща я Рон през кръста. - А ние с теб и майка ти ще се забавляваме тук. Може да играем на настолни игри.
- Не искам да играя на настолни игри - откъсва се от него Айви. - Искам да изляза.
- Мога да попитам майка ти дали й се ходи на кино...
- Не с вас. С Клоуи.
- Тази вечер не мога, Айви - отвръщам бързо и затръшвам вратата след себе си.
Влизам в колата на Джеймс, навеждам се да го целуна, след което той настъпва газта и беемвето изръмжава. Родителите му му го купиха за седемнайсетия му рожден ден. Втора ръка е, но е в изрядно състояние. Ако не му бях гадже, вероятно щях да го мразя, заради всичко, което има, и живота, който води.
Неговият живот запраща теорията на Сара в кофата за боклук. Има хора с перфектен живот и той е един от тях.
- Мълчалива си. Не, че се оплаквам, всъщност съм малко облекчен, но...
- Ще си платиш за това.
На лицето му изгрява палава усмивка.
- Все пак, колкото да си вържа гащите, всичко наред ли е?
- Да - приглаждам полата по бедрата си за пред родителите му и се питам дали е нужно да му обяснявам колко виновна се чувствам, че се забавлявам, докато Айви е затворена вкъщи с мама и Рон.
Обръщам се към него и оглеждам лицето му. Облякъл е риза и пуловер с обло деколте. Късата му тъмна чуплива коса е все още влажна след душа, а ръкавите му са навити точно колкото да загатнат мускулестите му ръце. Изглежда безгрижен, красив и секси едновременно.
Не бива да съм момичето, което никога не може да се забавлява, което все проваля купона и което не може да остави сестра си у дома.
- Стига си ме зяпала. Аз съм повече от красиво лице все пак. Имам и мозък - въздъхва подигравателно. - Все пропускаш тази част.
- Обещавам тази вечер да се съсредоточа единствено върху мозъка ти. Тотално ще игнорирам тялото.
- Е, не мисля, че тази схема ще проработи.
- Изборът е твой. Мога да те обичам заради мозъка или заради тялото ти. Двете не се погаждат много добре помежду си.
Той се протяга, хваща ръката ми и я полага върху бедрото си, притискайки я към панталона.
- Е, ако трябва да избирам... Бих казал, че мозъците са надценени.
- Ммм, съгласна. Значи след вечеря ще намерим някое тихо местенце, където да се усамотим?
- Няма да е у нас.
Джеймс има по-малки брат и сестра и майка му непрекъснато ги праща да ни „предадат“ нещо, когато останем сами в стаята му. Стратегията е добра, когато искаш да се увериш, че не правим секс.
- Все ще измислим нещо.
Хапваме в лъскав италиански ресторант, в който пре- дястията струват по десет долара, а основните - по трийсет. Рон вероятно щеше да получи инфаркт, ако нашето семейство бе седнало там. Той или наистина няма пари, или е страшна скръндза, но не съм убедена точно кое от двете, защото с мама пазят семейните финанси в дълбока тайна.
След вечеря с Джеймс прекарваме известно време у тях, след което ме кара до вкъщи и влиза заедно с мен. Долу е тъмно и тихо, което означава, че всички вече са си легнали.
Не палим лампите, а тихо се промъкваме във всекидневната, настаняваме се на дивана, събуваме обувките си и потъваме сред възглавниците.
- Ето, виждаш ли? - прошепва Джеймс на ухото ми. - За теб съм само тяло, което можеш да използваш.
- Не виждам да имаш голям проблем с това.
От устните му се откъсва стон, който потвърждава мнението ми. И изведнъж ни заслепява взрив от светлина.