Стърмак започна да набира номера.
Стоун погледна навън. Пресичаха брега на височина около триста метра.
— Чарли — извика Иполито, — свали това нещо ниско над водата, чуваш ли ме? Полицаите също имат хеликоптери за твое сведение!
Хеликоптерът рязко наклони нос напред. Стоун гледаше как под тях се стрелкат мачтите на яхтите в Марина Дел Рей.
Стърмак върна телефона на Иполито.
— Не мога да повярвам, че бягаме — прошепна той. — Аз съм на седемдесет, не искам да живея в Панама!
— Няма опасност, от там ще продължим още на юг — извика Иполито, който го бе чул. — Можеш да си избереш страна по вкус. Давам ти самолета, докъдето пожелаеш. Освен това може да се окаже, че не всичко е свършило — когато адвокатите овладеят ситуацията, може да се върнем.
Стоун реши да се обади:
— Не, Они, свършило е: до двайсет и четири часа ще имат всичко, което им трябва. И от вас няма да е останало нищо повече от една куха черупка.
— Ей сега ще се занимая и с теб — обеща Иполито и набра нов номер. — Ало, обажда се Онофрио Иполито, дайте ми Мартин Бероун. — Той изслуша отговора и затвори. — Марти не беше ли в офиса? — попита той Стърмак.
— Да, бях с него, преди да дойда при теб.
— Значи полицаите са го спипали. Мисля, че говорих с тях по телефона.
— Бъркаш — коригира го Стоун, — трябва да си говорил с ФБР, които са там заедно с данъчните. И са спипали не само Бероун, а и всичките му компютри. О, няма нужда да звъниш в „Албакор“ — там е същото. Естествено, и в банката. За теб няма вече безопасно пристанище11, Они.
Иполито го изгледа яростно за момент, после се обърна към пилота:
— Чарли, получи ли часа на пристигане в Енсенада?
— Един час и четиридесет и една минута след излитане, сър — отговори пилотът.
— Колко навътре сме над океана?
— Около пет мили, сър.
— С каква скорост летим?
— Сто трийсет и пет възли, сър.
— При каква скорост ще бъде безопасно да отворим задната врата?
— Ще трябва да увисна, сър.
Иполито погледна Стоун.
— Увисни, Чарли — нареди той.
Рик и Дино скочиха в полицейския хеликоптер и машината без забавяне се изви във въздуха. Шумът беше оглушителен. Рик сложи шлемофон и подаде друг на Дино.
— Накъде, лейтенант? — попита пилотът.
— Юг-югозапад, търсим голям черен хеликоптер, от онези, с които пътуват богати бизнесмени.
— Звучи ми като хеликоптера на „Сейф Харбър Банк“ — каза пилотът и увеличи скоростта. — Познавам повечето хеликоптери по външен вид и има само един черен, за който се сещам.
— Той е — потвърди Рик. — Мога ли да слушам обмена по радиото през това чудо?
— Да, сър.
— Настройте на канала, където текат съобщения за този хеликоптер — искам да знам всичко, което се казва.
— Да, сър.
— Пилот, ако трябваше сега да летиш към границата, как щеше да го направиш?
— Щях да отида над океана и да остана ниско, сър. Само така ще избегна радарите.
— Направи го.
Стоун разбра, че няма да може да види Енсенада, а още по-малко Панама. Хеликоптерът рязко забавяше скоростта си. Стоун бръкна във вътрешния си джоб за кърпичка и попи потта по веждите си. Когато я остави обратно и извади ръката си, в нея държеше две писалки „Монт Бланк“.
Иполито погледна Томи и Зип.
— Когато това нещо увисне, отворете вратата, застреляйте Барингтън и го изхвърлете в океана. И не искам да цапате вътре, разбрано?
Двамата кимнаха.
Стоун трябваше да стреля два пъти, а в хеликоптера имаше четирима. Стърмак изглеждаше зле и явно не представляваше заплаха. Иполито може би не беше въоръжен. Томи и Зип несъмнено бяха. Можеше да избере за цел пилота, но това означаваше само всички да загинат с него, а той не искаше да умира.
Вече висяха във въздуха. Зип се пресегна и дръпна плъзгащата се врата. Когато седна обратно, държеше в ръката си пистолет.
Това решава, прецени Стоун. Вдигна двете си ръце светкавично под брадичките на двамата главорези и натисна позлатените закачалки. Чуха се два силни изстрела и скъпата тапицерия на кабината се изпръска с кръв и мозъчна тъкан. Стоун се протегна и взе пистолета от безжизнената ръка на Зип.
Лицето на Дейвид прежълтя. Той се хвана за гърдите, сякаш се опитваше да изтръгне сърцето си с нокти.