— А интересни кръчмарски разговори имаше ли?
— Да, малко.
— Един ден ще си отворя бар — рече Пит. — Обичам да срещам най-различни хора и да ги слушам, като си приказват.
— Така ли?
— Да — отвърна Пит. — Разнообразието, Макс. Всичките най-различни хора. Всичките различни лица. Всичките говорят различно. Особено ми се ще да ги слушам, като се смеят. Знаеш ли тя как се смее?
— Не.
— Като ангел — рече Пит. — Направо ми скъса сърцето. И ме натъжи повече от всичко на света. Влюбен съм, а единствената беда е там, че светът е пълен с такива.
— Прав си — рече Макс.
— Там е работата — каза Пит. — Толкова са много.
— Вярно, много са — съгласи се Макс.
— И са навсякъде — продължи Пит. — Където и да идеш. Това момиче беше в цветарницата, точно в нашия квартал. А като си помислиш колко още квартали има! Колко още градове. Стотици хиляди.
— Да — рече Макс. Почувства се стар, но доволен, че си има място в живота, че работата му е лека и времето за работа минава леко, че има покрив над главата си и старото равнодушие към онези стотици хиляди. — Да — повтори той. — Така е, Пит.
Пит изпи второ уиски и хвърли един долар на бара.
— Тази вечер аз черпя — рече Макс.
— Благодаря. Утре ще се видим в… — почна той, но прекъсна. — Може известно време да ме няма. А оттук до нас има към три мили.
— О кей — рече Макс.
— Е, хайде — каза Пит.
Макс проследи походката му — пъргава и чевръста като на сцена. Сложи си шапката, излезе и заключи вратата. Зави бавно зад ъгъла, благодарен повече от всякога на старото си равнодушие и все пак малко раздразнен от своя удобен живот.