И възторг.
Светът постепенно се връщаше и отново ги имаше завивките, ухаещи на сън, и обляната със слънце стая, и денят. Денят…
— Йен?
— Мхм?
— Когато каза, че денят е прекрасен, добави: „Добра работа“. Това трябваше ли да означава…
— Трябваше — потвърди тя, пресегна се и хвана с протегнатите си ръце ъгълчетата на възглавницата, при което гърдите й добиха такава форма, че вещерът усети потрепване в долната част на гърба си. — Разбираш ли, Гералт, това време го направихме ние. Аз, Ненеке, Трие и Дорегарай. Не можехме да рискуваме, този ден просто трябваше да бъде прекрасен…
Тя млъкна и го побутна с коляно в бедрото.
— Защото това е най-важният ден в живота ти, глупчо.
II
Разположеният на нос насред езерото замък Розрог се нуждаеше от цялостен ремонт както отвътре, така и отвън, при това не от вчера. Меко казано, Розрог беше развалина, безформено натрупани камъни, гъсто обрасли с бръшлян, поветица и традесканция, развалина насред езера, блата и тресавища, гъмжащи от жаби, смокове и костенурки. Беше развалина още тогава, когато бе подарен на крал Хервиг. Замъкът Розрог и околната местност бяха нещо като пожизнен подарък за крал Хервиг, който дванайсет години по-рано абдикира в полза на племенника си Бренан, отскоро наричан Добрия.
Гералт се запозна с бившия крал чрез Лютичето, тъй като трубадурът честичко навестяваше Розрог, възползвайки се от факта, че Хервиг беше приветлив и гостоприемен стопанин. Именно Лютичето си спомни за Хервиг и замъка му, когато всички места от списъка на вещера бяха отхвърлени от Йенефер като неподходящи. И о, чудо, магьосницата веднага се съгласи за Розрог, при това без да се мръщи.
Така че бракосъчетанието между Гералт и Йенефер щеше да се извърши в замъка Розрог.
III
Първоначално се смяташе, че сватбата ще бъде скромна и неофициална, но с течение на времето стана ясно, че по ред причини това е невъзможно. Оказа се, че е необходим човек с организаторски талант. Йенефер, естествено, се отказа — не било уместно да организира собствената си сватба. Гералт и Цири, да не говорим за Лютичето, не се отличаваха с никакви способности в тази област. Така че работата беше поверена на Ненеке от Еландер, жрицата на богиня Мелителе. Ненеке пристигна незабавно, като взе със себе си две жрици, Йола и Еурнейд.
И започнаха проблемите.
IV
— Не, Гералт. — Ненеке се нацупи и тропна с крак. — Не поемам никаква отговорност нито за церемонията, нито за пиршеството. Тази съборетина, която някой идиот е кръстил замък, не става за нищо. Кухнята е разрушена, балната зала мяза на конюшня, а параклисът… Това изобщо не е параклис. Можеш ли да ми кажеш какъв бог почита този дръвник Хервиг?
— Доколкото ми е известно — никакъв. Твърди, че религията е опиум за народа.
— Така си и знаех — изрече жрицата, без да скрива презрението си. — В параклиса няма нито една статуя, изобщо няма нищо, ако не се смятат мишите фъшкии. И при това тук е дяволска пустош! Гералт, защо не искате да се ожените във Венгерберг, в цивилизовано място?
— Нали знаеш, че Йенефер е квартеронка, а в твоите цивилизовани места не се толерират смесените бракове.
— Велика Мелителе! Какво значение има една четвърт елфическа кръв? Та почти във всеки от нас тече някаква част от кръвта на Стария народ! Това е само идиотски предразсъдък!
— Не съм го измислил аз.
V
Списъкът на гостите — не особено дълъг — беше съставен заедно от жениха и невястата, а с поканите трябваше да се заеме Лютичето. Скоро се оказа, че трубадурът е изгубил списъка, при това още преди да успее да го прочете. Засрамен, той не си призна за станалото, а реши да направи нещо по-лесно — да покани когото може. Разбира се, Лютичето познаваше Гералт и Йенефер достатъчно добре, за да не пропусне някой важен гост, но бардът не би бил себе си, ако не беше обогатил списъка с ужасяващо количество напълно случайни гости.
Така че се появи старият Весемир от Каер Морхен, възпитателят на Гералт, а заедно с него — вещерът Ескел, с когото Гералт беше дружал в детските си години.
Пристигна и друидът Мишовур в компанията на една мургава блондинка на име Фрея, една глава по-висока и стотина години по-млада от него. Заедно с тях се появи и ярл Крах ан Крайт от Скелиге, съпровождан от синовете си Рагнар и Локи. Когато Рагнар се качеше на кон, нозете му почти достигаха земята, а Локи наподобяваше изнежен елф. В това нямаше нищо странно — двамата бяха доведени братя, синове на различни наложници на ярла.