Имаше опасност милордът да прекара времето си в Лондон на прага на заслужило консервативния ресторант, тъй като му липсваше инициативността да преброди пътеката между масите и да си намери място за сядане, ако непресъхващата активност на главния сервитьор Адамс не го беше извадила от непреодолимото затруднение. Призванието на Адамс беше да пърха неуморно и да насочва, побутвайки, кандидат-обядващите към местата им.
Та думата ми е, че Адамс зърна лорд Емсуърт и се спусна към него с елегантния полет на лешояд.
— Маса, милорд? Насам, милорд.
Естествено, Адамс го помнеше. Адамс помнеше всичко и всички.
Лорд Емсуърт го последва сияещ и най-сетне пусна котва в дъното на залата. Адамс му подаде листа с менюто и се надвеси неумолимо над него като Провидение.
— Напоследък рядко се радваме на компанията на милорд в Клуба — словоохотливо започна той. Работата му беше да познава вкусовете и настроенията на петстотинте заслужили консерватори и да нагажда поведението си спрямо тях. На някои би подал менюто бързо, мълчаливо и делово като човек, разбиращ, че в живота има моменти, твърде сериозни за празни приказки. Други обаче обичаха да многословстват и на тях им плъзваше мотива с храната деликатно, за да не ги засегне.
Лорд Емсуърт разгледа менюто с кротко любопитство, остави го настрани и се впусна във философски размишления на любима тема.
— Прав си, Адамс, напоследък рядко се отбивам в Лондон. Лондон не ме блазни. Провинцията… полянките… горите… птичките…
Нещо в другия край на залата привлече вниманието му и гласът му замря. Разглежда нещото известно време с незлоблив интерес, след което отново се обърна към сервитьора.
— Та за какво говорех, Адамс?
— За птичките, милорд.
— Птичките ли? Откъде се взеха тези птички? Какви ги плещиш?
— Обяснявахте какво ви привлича в провинциалния живот, милорд. Вметнахте птичките в разсъжденията си.
— О, да, да, да. О, да, да. Да, естествено. Ходиш ли в провинцията, Адамс?
— Ходя на море, милорд, по време на годишния си отпуск.
Интересното нещо в другия край на залата повторно упражни магнетизма си. Милорд се вторачи в него всеотдайно и изключи от всички останали житейски сфери. С мъка се отскубна от транса си и изгледа с недоумение събеседника си.
— Какво каза, Адамс?
— Казах, че обикновено ходя на море, милорд.
— Тъй ли? Кога?
— По време на годишния си отпуск, милорд.
— По време на какво?
— На годишния си отпуск, милорд.
— Какво е станало с него?
Адамс никога не се усмихваше в работно време освен по професионални съображения, ако например преценеше, че някой от гостите се е опитал да пусне шега, но в дебрите на едрото му тяло бяха складирани неизмерими количества смях, споделян вечер с госпожа Адамс. На госпожа Адамс никога не й омръзваше да слуша за кукувщината на заслужилите консерватори. Адамс щастливо си отбеляза наум, че днес особено му е провървяло. За вечеря очакваше на гости група отбрани приятели, а тъй като беше суетен, предпочиташе да се изявява пред по многобройна публика от госпожа Адамс. Ако бяхте свидетели на поведението му единствено на професионалния подиум, никога не бихте допуснали, че в своя си кръг Адамс се радваше на репутацията на утвърден хуморист, дължаща се на съвършените му имитации на клубни членове. Имаше всички основания да съжалява, че напоследък възможностите да черпи материал от завеяния лорд Емсуърт бяха твърде ограничени. Голям късмет извади, че милордът се появи точно днес.
— Адамс, кой е господинът до прозореца? Онзи в кафявия костюм.
— Това е господин Симъндс, милорд. Стана наш член миналата година.
— Никога не съм виждал подобно лапане. Ти виждал ли си някой да се тъпче с такива големи залци, Адамс?
Адамс се въздържа от споделяне на мнение, но вътрешно се затресе от артистичен трепет. Хранещият се господин Симъндс бе една от коронните му имитации, въпреки че госпожа Адамс беше склонна да възразява срещу честите им изпълнения с довода, че не са подходящи за пред деца. Привилегията да наблюдава как лорд Емсуърт критикува господин Симъндс му даваше материал за двустранна студия върху характерите, което положително щеше да се превърне в гвоздея на вечерта.
— Този човек — продължи лорд Емсуърт — копае гроба си със зъби. Със зъби, Адамс. Ти големи залци ли лапаш, Адамс?
— Не, милорд.
— Правилно. Много разумно, Адамс. Много разумно. Много раз… За какво говорех, Адамс?