— Хъ! Мислех, че при вас е онзи господин, госпожице.
— Току-що си тръгна. Защо?
— Една дама иска да ви види. Името й е госпожица Питърс.
— Би ли я помолила да се качи?
Чорлавата не беше излъскана майсторка на церемониите. Наведе се през перилата и извика на Алин.
— Каза да се качите.
Крачките на Алин се чуха по стъпалата. Последваха поздрави.
— Какво те води насам, Алин?
— В неудобен момент ли идвам, миличка?
— Не. Влез. Просто се учудих, като те видях толкова късно. Не знаех, че правиш късни посещения. Случило ли се е нещо? Влез.
Вратата се затвори, прислужницата се оттегли в дълбините и Р. Джоунс предпазливо слезе надолу. Чувстваше се почти объркан. Очевидно вторичният поток на мисълта, който го споходи, не беше на ниво и в крайна сметка Джоун си оставаше честният човек, който му се стори от пръв поглед. Двете момичета разговаряха като стари приятелки. Това озадачи Р. Джоунс.
Със стъпка на индиански вожд той се доближи до вратата и залепи ухо за нея. Откри, че подслушването няма да го затрудни.
Очите на Джоун бяха променили изражението, което излъчваха по време на последния разговор. Сега бяха нежни, а нежността им криеше съчувствие, но и малко презрение. Животът дава компенсации на хората, към които се отнася грубо, и те се състоят в това, че могат да гледат с известно пренебрежение на дребнавите грижи на осигурените. Джоун помнеше Алин от едно време и знаеше, че е вечна жертва на несъществени несгоди. Още като ученички тя винаги имаше нужда някой да бди над нея и да я утешава. Благият й характер бе притегателна мишена за стрелите на свирепата Съдба, както се изразява Хамлет. Алин беше момиче, което будеше у част от близките си желанието да я закрилят. Това беше качеството, което не даваше сън и покой на Джордж Емерсън, то допадна и на Джоун сега. Джоун, чийто живот бе непрестанна борба да се задържи на прилично разстояние от финансовата бездна и за която денят, в който можеше да плати седмичния си наем и да й остане нещичко за бленуваната шапка или чифт обувки, бе щастлив, не можеше да не почувства, като гледаше Алин, че собствените й грижи са дреболия и че в момента се налага да я поглези и утеши. Познаваше Алин достатъчно добре, за да знае, че вероятно страда по изгубена брошка или някой я е смъмрил, но знаеше също така, че подобни дреболии са истинска трагедия в очите на Алин. Тревогата, също като красотата, зависи от очите на гледащия и в този смисъл Алин беше много по-неспособна да понесе загубата на една брошка, отколкото Джоун загубата на работа, чието възнаграждение можеше да значи разликата между едно прилично хранене и гладна смърт.
— Изглеждаш разтревожена — рече тя. — Седни и ми разкажи всичко.
Алин седна и огледа мизерната стаичка. Благодарение на необяснимото качество на човешкия разум да намира утеха в гледката на чуждото нещастие, вече се чувстваше странно успокоена. Мислите й не бяха ясно формулирани и не можеше да ги анализира, но се свеждаха до това, че може да е неприятно да бъдеш ругана от баща с киселини в стомаха, но все пак в живота има доста по-тъжни неща, които други качества на баща и, като например богатството му, й помагаха да избегне. В този момент в главата й започна смътно да се формулира нещо като философия. Нещата се подреждаха почти като в уравнение. Ако татко нямаше лошо храносмилане, нямаше да й се кара. Ако татко не беше забогатял, нямаше да има лошо храносмилане. Следователно, ако татко не беше забогатял, нямаше да й се кара. На практика се получаваше, че за да не й се кара татко, трябва да не е богат. Но ако не беше богат… Изгледа със сравняващо око протрития килим, покритите с петна тапети, прашните пердета… Всеки медал явно имаше две страни. Започна малко да се срамува от грижите си.
— Всъщност не е нещо особено — започна тя. — Май правя от мухата слон.
Джоун си отдъхна. Изпълненият с борба живот води до пристъпи на депресия и точно такъв пристъп я бе налегнал преди посещението на Алин. В момента животът се простираше пред нея като прашен уморителен път без никакъв хоризонт. Беше й писнало да се бори. Мечтаеше за пари, спокойствие и отдих от задъханото състезание със седмичните разходи. Депресията й беше донякъде в резултат на джентълменски завоалираните намеци на Р. Джоунс, но предимно, макар да не го съзнаваше, на вчерашната й среща с Алин. Господин Питърс може би не мереше думите си, когато разговаряше с дъщеря си, може би в много отношения беше истински тиранин, но не се скъпеше по отношение на парите, които й даваше за дрехи, защото, когато се срещна с Джоун, Алин носеше толкова парижка на вид шапка и костюм, с такава очебийно скъпа кройка на изискано премерена простота, че зеленооката завист едва не отрови радостта на Джоун от срещата с приятелката от безоблачните дни. Беше сподавила завистта си, но тя й отмъсти, като я нападна отново под формата на най-тежкия пристъп на тъга, който беше имала през последните две години. Беше предано готова да потисне депресията, за да повдигне духа на Алин, но когато чу, че това не е необходимо, изпита определено облекчение.