Докато я четеше, малкият часовник над камината удари десет и половина.
Вероятно този факт подтикна Аш. Ако беше принуден да отложи посещението си в кантората на господата Мейнпрайс, Мейнпрайс и Бул за следобед, вероятно мързелът щеше да прегради пътя му към приключенията, защото Аш, макар и авантюрист по сърце, беше чудно мързелив. Ала обстоятелствата се стекоха така, че можеше да започне веднага.
Позабави се само колкото да си обуе обувките и да хвърли бърз поглед в огледалото, който го убеди, че външността му е прилична. Грабна шапката си, изхвръкна от тесния отвор на улица Арънделкато тапа на шампанско и скочи в едно такси с чувството, че няма мисия, която да е за него прекалено деликатна или опасна, като се изключи убийството.
Усещаше странни тръпки. Това, каза си той, е единственият начин на живот, когато във въздуха се носи Пролетта. Не беше безразличен към историческите романи, в които героите непрестанно се мятат на коне и се носят из страната с цел да изпълнят смъртно опасни задачи. Скокът му в таксито в отговор на стимулиращата обява в „Морнинг Поуст“ с нищо не отстъпваше на подобен род поведение. Нахълта в мрачната кантора на „Мейнпрайс, Мейнпрайс & Бул“ изпълнен с възвишени трепети. Главата му пламтеше и бе готов на всичко.
— Дойдох в отговор… — обърна се той към дребосъчето, представляващо единствения видим обект, който можеше да мине за Мейнпрайс, Мейнпрайс или Бул.
— Седнетеиизчакайтередаси — отсече прислужникът и едва сега Аш осъзна, че чакалнята, в която се намираше, е крайно пренаселена.
Това обстоятелство му подейства като шляпване с мокър парцал. Докато се носеше с таксито, си представяше как нахлува в кантората и възкликва: „Къде е деликатната и опасна мисия? Водете ме към нея!“ И през ум не му мина, че не е единственият в Лондон, който чете обявите в „Морнинг Поуст“, и за миг сърцето му спря при вида на оживената конкуренция.
Но вторият и по-внимателен поглед към съперниците му вдъхна увереност.
Обявите в сутрешните вестници, започващи с ТЪРСИ СЕ, са нещо като багер, изравящ странни същества от калта на лондонския подземен свят. Те изплуват на повърхността в такива количества само в отговор на земекопна акция, защото по правило са самотници и отбягват обществото, но когато наистина изпълзят, донасят със себе си и нещо от ужаса на дълбините. Най-тъжната гледка на този свят е тълпата, събрана в отговор на обява, започваща с ТЪРСИ СЕ. Те са очебийно нежелани от когото и да било за каквато и да е работа и въпреки това всеки път се стичат с някаква обнадеждена безнадеждност. Един Бог знае какъв е бил първоначалният им облик. Съдбата бе изцедила от тях и последната капчица индивидуалност. Сега всеки приличаше на съседа си — нито по-добър, нито по-лош.
Докато седеше и ги наблюдаваше, Аш преливаше от противоречиви чувства. Част от него, животрептяща пред блясъка на приключението, негодуваше от забавянето и ненавиждаше дрипавите отрепки в качеството им на препятствия пред началото на всички бурни и вълнуващи събития, скрити зад тайнствената лаконичност на обявата. Другата му част, живо откликваща на трагичността на положението, беше благодарна за забавянето. От една страна се радваше, че ако никой от тези забравени от Бога създания не си осигуреше „добро заплащане за подходящия човек“, това няма да е по негова вина. Бе пристигнал последен и щеше да мине последен през вратата, която бе преддверие към приключението и на чието зърнесто стъкло бе написано „Г-н Бул“. Ако не успееха да удовлетворят невидимия арбитър, това щеше да е поради собствените им недостатъци, а не заради неговата ненадмината привлекателност.
Очевидно до момента на никой не бе провървяло. Едва поредната осакатена жертва на грубостта на Лондон успяваше да влезе вътре, и звънчето издрънкваше, а дребосъкът, който строго се мръщеше на тълпата, за да й внуши, че няма да търпи безобразия, крясваше: „Следващият!“ и поредната развалина с угаснал поглед се потътряше, за да бъде последвана секунда по-късно от следващата. Единственият факт, който можеше да установи неизвестният търсач на дръзки млади мъже с прилична външност, бе, че е надарен със значителна способност да преценява хората от пръв поглед и не му трябва много време да вземе решение. Беше започнал да отхвърля по двама кандидати в минута.
Колкото и да беше експедитивен, наложи се Аш да чака доста време. Едва когато дебелите стрелки на часовника над вратата посочиха единайсет и двайсет, викът на прислужника: „Следващият!“ го завари като единствен оцелял. Приглади набързо с длан дрехите, потупа косата си, за да подчертае приличния си външен вид, и натисна дръжката на съдбовната врата.