Поради това той най-сърдечно обясни, че стаята на господин Питърс е втората вляво на втория етаж.
— Много мило от твоя страна — рече Аш.
— Няма нищо — отвърна господин Бакстър.
— Човек може да се загуби в такава къща — продължи Аш.
— И още как! — реагира господин Бакстър.
Аш продължи по пътя си нагоре и след няколко секунди вече чукаше на посочената врата.
Гласът, който го прикани да влезе, със сигурност беше на господин Питърс.
IV
Господин Питърс, частично надянал облеклото, с което един джентълмен вечеря, стоеше пред огледалото и се бореше с вратовръзката към официалния костюм. Когато Аш влезе, той свали ръце и с тревога заразглежда творението си. Не остана доволен. С пъшкане и ругатни откъсна непокорната материя от врата си.
— Проклето нещо!
За Аш беше очевидно, че работодателят му не е в слънчево настроение. Малко неща са по-склонни да прогонят слънцето от живота на природно вкиснат човек от официалната вратовръзка, която не скланя да бъде дърпана и усуквана, докато добие нужната форма. Дори когато всичко беше наред, господин Питърс мразеше да се облича за вечеря. А когато не всичко беше наред, думите бледнеят пред чувствата, които го изпълваха.
Все пак нервността му би могла да бъде извинена. Чиста подигравка е да те карат да се контиш като за пиршество, за да хапнеш само аспержи и ядки, и то в обидно оскъдни количества.
Очите му срещнаха погледа на Аш в огледалото.
— О, ти си значи! Влизай, щом си дошъл. Не ме зяпай такъв. Затвори бързо вратата. Хайде де! Не се потривай. Опитвай се да изглеждаш поне малко интелигентен. Не ме зяпай с отворена уста. Къде беше досега? Защо не дойде по-рано? Можеш ли да връзваш връзка? Добре, вържи я тогава.
Поуспокоен от вида на снежнобялата пеперуда, която се заоформя под пръстите на Аш, той разреши да му държи фрака. Взе черната пура от тоалетката и я запали повторно.
— Мислих за теб — рече.
— Тъй ли? — попита Аш.
— Намери ли скарабея?
— Не.
— Тогава какво, по дяволите, си правил? Имаше време да го отмъкнеш поне двайсет пъти.
— Разговарях с иконома.
— За чий дявол губиш време в приказки с икономи? Предполагам, че още не си намерил и музея.
— Не, намерих го.
— Нима? И това е нещо. А как възнамеряваш да се заемеш с работата?
— Най-добре ще е да се вмъкна късно през нощта.
— Слава богу, че не си възнамерявал да го задигнеш посред бял ден! А как ще намериш скарабея, когато влезеш?
Аш не беше мислил по въпроса. Колкото повече се задълбочаваше в задачата, толкова повече се сблъскваше с аспекти, за които не се беше сетил.
— Не знам — призна той.
— Не знаеш! Кажи ми, млади човече, минаваш ли за интелигентен, доколкото може да мине за интелигентен един англичанин?
— Не мога да кажа.
— А, значи не можеш, тъпанар с тъпанар! — неочаквано се запени господин Питърс и размаха ръце във внезапен пристъп на ярост. — Какво ти става? Защо не покажеш малко повече предприемчивост? Защо не измислиш нещо? Или си въобразяваш, че съм те домъкнал в тази къща с чисто декоративна цел? Искам резултати, и то бързо! Ще ти кажа как да разпознаеш скарабея, като отидеш в музея. Оня безсрамен дърт мошеник, дето ми го отмъкна под носа, е имал нахалството да го курдиса отделно с надпис колкото циркова реклама: „Хеопс от Четвърта династия, подарен…“ — господин Питърс се задави — „подарен от Престън Питърс“. Така ще го разпознаеш.
Аш не се засмя, но измести едно ребро в усилието си да потисне смеха. Да откраднеш от човека най-ценното му съкровище и да му благодариш публично, му се стори рядко забавно.
— Дори не е под стъклен похлупак — продължи господин Питърс. — Кипри се на открит поднос върху кутия с римски монети. Всеки, останал сам за две минути, може да го вземе. Престъпна небрежност е да се остави толкова ценен предмет да се въргаля така. Щом се е решил да открадне Хеопса ми, трябваше поне да прояви приличието да се отнася с него както подобава.
— Нищо, така ще го взема по-лесно — утеши го Аш.
— Ще е по-лесно, ако се наканиш — сряза го господин Питърс. — Има и още нещо. Ще се опиташ да го вземеш късно през нощта. А какво ще кажеш, ако някой те спипа да се размотаваш наоколо в тъмна доба? Помислил ли си за това?
— Не.
— Все пак ще трябва да дадеш някакво обяснение. Няма да седнеш да обсъждаш последната премиера. Не смяташ ли, че трябва да измислиш много основателна причина да не си в леглото по това време?
— Смятам.
— А, значи признаваш? Ще кажеш следното. Аз съм ти позвънил да дойдеш да ми четеш, докато заспя. Разбра ли?
— Смятате ли, че това ще е задоволително обяснение за присъствието ми в музея?