Выбрать главу

— Сър — започна икономът Бийч, — не знаех, че сте в музея. Не бих ви обезпокоил. Но този млад човек изрази желание да разгледа експонатите и аз си позволих да го доведа.

— Влез, Бийч, влез — подкани го Бакстър. Светлината падна върху лицето на Аш и той го разпозна като веселия младеж, който преди вечеря го попита за стаята на господин Питърс и за когото вече бе установил, че не е приятелят на Достопочтения Фреди Джордж Емерсън, нито пък е някой от другите гости в къщата.

Прободе го подозрение.

— Ъъъ, Бийч…

— Да, сър?

— Един момент.

Придърпа иконома в парадния вестибюл, където Аш не можеше да го чуе.

— Бийч, кой е този?

— Камериерът на господин Питърс, сър.

— Камериерът на господин Питърс?

— Да, сър.

— Отдавна ли работи като камериер? — попита Бакстър, като се сети, че прост прислужник се беше обърнал към него със „старче“.

Бийч понижи глас. С Незаменимия Бакстър бяха стари съюзници и той реши, че е редно да му се довери.

— Току-що е постъпил при господин Питърс, сър, и никога досега не е прислужвал. Каза ми го самият той, но не успях да изтръгна информация за миналото му. Маниерът му, сър, ми се стори доста особен. Мина ми през ум дали господин Питърс знае за това. Би ми било неприятно да създавам неприятности на който и да било млад човек, но ако смятате, че господин Питърс трябва да бъде уведомен… Кой ли не би могъл да постъпи на работа без препоръки, като този младеж. Господин Питърс може да е бил Измамен, сър.

Маниерът на Незаменимия Бакстър стана разсеян. Умът му работеше скоротечно.

— Трябва ли да бъде информиран, сър?

— Ъ? Кой?

— Господин Питърс, сър. В случай, че е бил измамен!

— Не, не. Господин Питърс си знае работата.

— Далеч съм от мисълта да се бъркам в чужди работи, сър, но…

— Господин Питърс вероятно знае всичко за него. Кажи ми, Бийч, кой предложи това посещение в музея? Ти ли?

— Младият човек изрази подчертано желание да му покажа експонатите, сър.

Незаменимия Бакстър се върна в музея, без да каже дума. Аш, застанал в средата на стаята, се мъчеше да запечата В паметта си обстановката. Не усети пронизващия подозрителен поглед, който се впи в гърба му.

Не виждаше Бакстър. Дори не мислеше за Бакстър. Но Бакстър беше нащрек. Бакстър бе изровил томахавката.

Бакстър знаеше.

ШЕСТА ГЛАВА

I

Едно от преимуществата на зрялата възраст е здравият песимизъм, който, макар да отнема от остротата на изживяването на всякакви споходили ни венценосни победи, има възхитителния ефект да предотвратява стоварването върху главите ни от страна на Съдбата всякакви там златни тухли, монети, завързани за конче и издърпани изпод носа ни, и неизлюпени пилета, към които Буйната Младост се стреми така възторжено за голямо свое неизбежно разочарование. Когато напуснем двайсетте, узряваме за мисловния навик да гледаме накриво даровете на Съдбата. Може би понякога се разминаваме с някоя и друга награда, но и спираме лекомислено да попадаме в капани.

Аш Марсън тепърва щеше да достигне възрастта на кроткото недоверие и когато му се струваше, че Съдбата е благосклонна към него, беше достатъчно млад и глупав, за да приеме тази благосклонност за чиста монета и дори да й се радва.

Докато седеше на леглото си в края на тази първа вечер в замъка Бландингс, той си мислеше, че фортуна до голяма степен е на негова страна и определено му симпатизира. Беше преживял първия си скок във водовъртежа на слугинския етикет не само без да се изложи, но и с несъмнен успех. Без да направи нито една грешка, с която да си навлече упрека на целокупната Зала на Иконома, бе станал душата на компанията. Дори утре, в пристъп на разсеяност, да изпревари камерхера в строя към масата, щяха да му простят, защото комиците се ползват с определени привилегии.

Толкова по този въпрос. Това обаче беше само част от благосклонността на Фортуна. Фактът, че още в първия ден на общуването бе налучкал верния начин да се справи и доведе до подчинение сприхавия си работодател, беше още по-голям успех. Продължителните взаимоотношения с господин Питърс в първоначалния им дух щяха да се окажат голямо изпитание за него. Сега, благодарение на твърдия крак, с който бе тропнал от самото начало, той бе обезоръжил милионера.

На трето място идваше най-важното — не само се беше запознал с местонахождението и обкръжението на скарабея, но се беше и убедил, че вземането му и спечелването на хилядата лири ще е фасулска работа. Наум вече разпределяше парите и оптимизмът го доведе дотам, че както си седеше на леглото и анализираше събитията от деня, единственото, което подложи на съмнение, беше дали да вземе скарабея веднага, или да го остави на мястото му, за да си остави време да полекува вътрешностите на господин Питърс по начините, изброени в разговора между двамата. Защото, естествено, в мига, в който възвърнеше скарабея на законния му собственик и прибереше парите, позицията му на личен треньор и лечител щеше автоматично да отпадне.