— На двайсет и шест.
— Наричате се неудачник на двайсет и шест години? Срамота!
— А как бихте нарекли двайсет и шест годишен мъж, чието единствено средство за препитание е Гридли Куейл? Строител на империята?
— Откъде знаете, че това е единственото средство? Защо не опитате нещо друго?
— Например?
— Откъде да знам? Какво да е. За Бога, господин Марсън, намирате се в най-големия град в света, където възможностите за приключения крещят от всеки ъгъл…
— Явно съм глух. Единствените крясъци, които чувам от всеки ъгъл, идват откъм госпожа Бел по повод седмичния наем.
— Четете вестници. Четете обяви. Сигурна съм, че рано или късно ще намерите нещо. Не унивайте. Бъдете авантюрист. Грабнете следващия шанс, какъвто и да е той.
Аш кимна.
— Продължавайте. Не спирайте. Вие ме стимулирате.
— Но защо е нужно да ви стимулира едно момиче?
Лондон е достатъчно голям и без моята помощ. Винаги можете да откриете нещо ново. Слушайте, господин Марсън, преди пет години бях принудена да започна сама да се грижа за себе си. По какъв да е начин. Оттогава съм работила като продавачка в магазин, машинописка, била съм на сцената, заемала съм поста гувернантка, камериерка…
— Какво? Камериерка?
— Защо не? Уверявам ви, че натрупах ценен опит, а и винаги бих предпочела работата на камериерката пред гувернантстването.
— Мисля, че ви разбирам. Навремето бях частен учител. Предполагам, че гувернантката е женският му аналог. Често съм се питал какво би казал генерал Шърман1 за частното обучение, щом се е изразявал така необуздано сприхаво за една най-обикновена война. Забавно ли беше камериерстването?
— Извънредно забавно, а освен това ми даде възможност да изуча аристокрацията в леговището й, което ме направи неоспорим авторитет по херцозите и графовете в „Сплетни за всеки дом“.
Аш пое дълбоко въздух — не научното дълбоко дишане, а дъх на възхищение.
— Знаменита сте!
— Знаменита?
— Искам да кажа, че имате такъв висок дух!
— Е, старая се. На двайсет и три години още не съм постигнала нищо значимо, но положително не се поддавам на отчаянието и не се смятам за неудачница.
Аш направи кисела гримаса.
— Добре — рече той. — Разбрах!
— Така трябва. Надявам се, че не съм ви отегчила с автобиографията си, господин Марсън. Не искам да твърдя, че съм бляскав пример за подражание, но наистина обичам действието и мразя инертността.
— Вие сте направо чудесна — повтори Аш. — Истински жив кореспондентски курс по работоспособност като онези, които се срещат по последните страници на списанията, започват с думите: „Млади човече, печелите ли достатъчно?“ и са украсени с картинка на останал без душа чиновник, загледан с копнеж в стола на шефа си. Можете да вдъхнете живот и на споминала се медуза.
— Ако наистина съм ви стимулирала…
— Мисля — произнесе замислено Аш, — че това беше поредната обида. Е, заслужавам я. Да, стимулирахте ме. Чувствам се нов човек. Странното е, че се появихте като капак на всичко останало. Не помня откога не бях се чувствал толкова неспокоен и неудовлетворен като тази сутрин.
— От пролетта е.
— Нищо чудно. Прииска ми се да извърша нещо велико и авантюристично.
— Ами извършете го. Виждам на масата ви „Морнинг Поуст“. Прочетохте ли го?
— Хвърлих му един поглед.
— Но не сте чели обявите, нали? Прочетете ги. Там може би се крие възможността, която търсите.
— Ще го направя, но впечатлението ми от обявите е, че са монополизирани от филантропи, горящи от желание да ви услужат с всякаква сума между десет и сто лири само срещу подпис. Все пак ще ги прегледам.
Джоун се изправи и му протегна ръка.
— Довиждане, господин Марсън. Трябва да измъдрите детективската си история, а аз да си поблъскам главата над случка с херцог. — Тя се усмихна. — Изминахме доста път от началото на запознанството си, но все пак смятам, че трябва да се върна към него, преди да ви оставя. Съжалявам, че ви се присмях тази сутрин.
Аш трескаво стисна ръката й.
— А аз — не. Идвайте да се прививате от смях всеки път, когато пожелаете. Обичам да ми се смеят. Когато започнах да правя упражненията, наоколо се събираше половин Лондон и се въргаляше от кикот по паважа. Но вече не представлявам интерес и се чувствам самотен. Ларсеновите упражнения са двайсет и девет, а вие видяхте едва част от първото. Направихте толкова много за мен, че ще бъда горд, ако ви помогна да започвате деня си с колики. Упражнение номер шест е крайно смешно, без да е вулгарно. Утре сутринта ще започна с него. Мога да ви препоръчам и Упражнение единайсет. Не го пропускайте.
— Много добре. Е, засега довиждане.
1
Генерал Уилям Шърман (1820–1891) допринесъл решително за победата на Севера над Юга по време на Гражданската война в САЩ (1861–1864 г.) — Б.пр.