Фреди го гледаше с възторг.
— Знаете ли — рече той, — винаги съм мечтал да се запозная с детектив. Не мога да проумея как откривате всички тези неща.
— Имам си своите методи.
— Вярвам ви. Вие сте страхотен! Кое беше първото нещо, което ви наведе на моята следа?
— Това — отвърна Аш — е твърде дълго за обясняваш. Естествено, трябваше да се отдам на напрегнато индуктивно мислене. Но не бих могъл да ви обясня стъпка по стъпка действията си. Ще бъде прекалено отегчително.
— Не и за мен.
— Друг път.
— Ъъъ, чудя се… дали сте чели някога тия неща… историите за Гридли Куейл? Знам ги наизуст.
Скътал скарабея на сигурно място в джоба си, Аш беше в състояние да се отнесе към шарената книжка, която Фреди протягаше към него, без активно отвращение. Започваше да чувства някакво топло чувство към иначе потискащия Куейл като към нещо, представлявало част от живота му.
— Четете ли тия неща?
— Разбира се.
— Аз пък ги пиша.
Има върховни моменти, за които липсват точни думи, за да ги опише човек. Безрезервното щастие на Фреди от факта, че и в неговия живот е настъпил такъв момент, се изрази чрез смаян рев и конвулсивен гърч на всички крайници. Подскочи от възглавниците и се заблещи срещу Аш.
— Вие ги пишете? Искате да кажете, че ги пишете?
— Да.
— Велики Боже!
Без съмнение щеше да продължи в този дух, ако отвън не се бяха зачули гласове и тропот на крака. След това вратата се отвори и в стаята нахълта цяла процесия.
Начело беше граф Емсуърт. Следваше го господин Питърс. По петите на милионера се движеха полковник Хорас Мант и Незаменимия Бакстър. Влязоха в стаята и обградиха леглото. Аш се възползва от случая да се измъкне.
Фреди гледаше депутацията без интерес. Умът му бе завладян от други неща. Предполагаше, че са дошли да се интересуват от глезена му и изпитваше леко задоволство, че са дошли групово, вместо да му се влачат един по един. Депутацията се прегрупира откъм краката му. Наоколо й витаеше гробовна атмосфера.
— Ъъъ, Фредерик — започна лорд Емсуърт. — Фреди, момчето ми.
Господин Питърс безмълвно мачкаше завивката, а полковник Мант се изкашля. Незаменимия Бакстър се зъбеше.
— Ъъъ, Фреди, мило мое момче, опасявам се, че сме длъжни да изпълним един мъчителен… ъъъ… дълг.
Тези думи улучиха гузния Фреди право в сърцето. Дали и те не бяха попаднали на следата му и можеха ли да го обвинят, че е откраднал дяволския скарабей? Заля го вълна на облекчение, че се е отървал от проклетото камъче. Свестен човек като оня детектив не би го издал. От Фреди се искаше само да вири глава и да отрича до дупка. Това беше играта. Отричане до дупка.
— Не знам за какво става дума — войнствено изрече той и навири глава.
— По дяволите, разбира се, че не знаеш — обади се полковник Мант. — Тъкмо това се каним да ти обясним. И бих искал да започна, като ти кажа, че макар в известен смисъл грешката да беше моя, не знам какво бих направил…
— Хорас!
— Е, добре. Само се опитах да обясня.
Лорд Емсуърт нагласи пенснето си и потърси вдъхновение в тапетите.
— Фреди, момчето ми — започна отново той, — имаме да ти съобщим нещо неприятно… нещо… ъъъ… тревожно… Принудени сме да те информираме… Ние сме силно огорчени и изумени…
Тук се обади Незаменимия Бакстър. Личеше недвусмислено, че е в лошо настроение.
— Госпожица Питърс — изсъска той — е избягала с приятеля ви Емерсън.
Лорд Емсуърт въздъхна с облекчение.
— Да, Бакстър. Точно така. Прекрасна формулировка. Драги ми приятелю, вие наистина нямате цена.
Всички очи затърсиха по лицето на Фреди признаци на необуздани чувства. Депутацията зачака с тревога първия сърцераздирателен стон.
— Ъъъ, кво? — реагира Фреди.
— Съвсем вярно е, Фреди, момчето ми. Заминала е с него за Лондон с влака в единайсет без десет.
— И ако аз не бях насилствено спрян — кисело се обади Бакстър и хвърли обвинителен поглед към полковник Мант, — можех да го предотвратя.
Полковник Мант отново се изкашля и поглади мустаците си.
— Фреди, опасявам се, че това е самата истина. Случи се твърде неприятно недоразумение. Ще ти разкажа как стана. Случайно бях на гарата, когато пристигна влакът. Господин Бакстър също беше там. Влакът спря и оня Емерсън се сбогува с нас и се качи. Точно когато влакът щеше да тръгне, госпожица Питърс хукна по перона към купето на младия Емерсън с възклицания от рода: „Джордж, мили, по дяволите, идвам с теб“ или нещо такова. При което…
— При което — прекъсна го Бакстър — аз се затичах, с оглед да я спра. Освен всичко останало, влакът беше тръгнал и госпожица Питърс сериозно рискуваше да се нарани. Но едва бях направил две крачки и усетих как някой ме улавя за глезена, в резултат на което се пльоснах на земята. Когато се съвзех от шока, което не стана веднага, установих…