През това време компютърният център бе препрограмирал така мониторните системи по леглата на болните, че да разпознават първите признаци на кошмарите — хормонални изменения, биене в електроенцефалограмите, честота на дишане и т.н. — с надеждата да се събуди жертвата преди да настъпи максимума. Все пак Мукерджи предпочиташе да види тази твар хваната и махната от болницата преди да се захване с неговите болни.
Но как да го направи?
Изкачваше се на шестия етаж и едва не падаше от умора, но въпреки това премисляше всичко, което се бе казало на среднощното съвещание: броди из болницата, опитва се да се свърже с хората, така каза Мартинсън. Неговите повиквания в човешкия мозък се превръщат на вледеняващи кръвта сигнали. Изглежда будният мозък не възприема повикванията. Дори и мозъкът на телепат. Мукерджи си помисли, дали не следва специално да заспи с надеждата пришълецът да се промъкне в него, а после той ще се опита да го обърка, да го примами в някакъв капан — но не, не бива. Като спящ, по нищо не се отличава от другите хора. Заспи ли и пришълецът влезе в контакт, той просто ще види същите тези дяволски кошмари и ще се събуди. До нищо няма да стигне. Това не е изход от положението. Ако можеше да установи контакт чрез мозък на някоя жертва на кошмарите… човек, който да използува като телепатичен високоговорител… човек, който няма да скача от леглото…
Сатина!
Възможно, възможно. Разбира се, трябва да е сигурен, че момичето ще бъде защитено и няма да й се причини никаква вреда. И без това в главата й е пълно с всякакви ужаси. Но ако й даде от силата си, отблъсне отровата на кошмарите, приеме върху себе си удара и като се възползува от телепатичната връзка, се окаже способен да устои и при това да разговаря с чуждия мозък — това може да свърши работа. Може…
Той влезе в стаята й. Стисна ръката й в своята.
— Сатина!
— Утрото ли е вече?
— Прекалено е рано, Сатина. Но днес всичко не е по нормите. Нужна ни е твоята помощ. Ти не си задължена да се съгласяваш, ако не искаш, но мисля, че можеш да ни укажеш неоценима услуга. А може и на себе си. Изслушай ме внимателно и обмисли всичко, преди да отговориш с „да“ или „не“.
„Боже, помогни ми, ако нещо не е наред“ — помисли Мукерджи, но вече на ниво, което се намираше много по-ниско от нивото на телепатичния контакт.
16
Взие от няколко часа не се опитваше да встъпва в контакт. Намираше се на границата на умствено разтройство. Трепереше от безсилие и безнадеждност на положението си. Беше така самотен. Защо да се опитва отново? Резултатите бяха едни и същи. Безполезно си изразходваше силите и пренасянето на безпокойството си на хората не даваше резултат.
Слънцето изгря. Взие започна да се замисля, дали да не излезе извън сградата под лъчите на жълтото слънце и да снеме защитата си. Това би била една бърза смърт, край на всички нещастия и надежди. Той е бил просто един глупак, мечтаейки да види отново родната си планета.
Но какво е това?
Зов. Ясен, осмислен. Ела при мен! Открития мозък някъде на този етаж, не говореше на езика на хората, нито на езика на взие, но използуваше тези безсловесни общодостъпни понятия, които възникват всеки път, когато си общуват пряко мозък с мозък. Ела при мен. Разкажи ми за себе си. Как да ти помогна?
Взие бе обхванат от възбуда, плъзна се по целия спектър, пусна инфрачервено пламване, бодящ ултравиолетов лъч, пролетно сияние на видимата светлина и едва тогава успя да се овладее. Той бързо засече посоката на повикването. Не е толкова далече: по коридора, ще трябва да се пъхне под онази врата, а сега по този проход. Ела при мене. Да. Да. Като протегна телепатичното си сетиво и така напипваше верния път, взие тичаше към зова.
17
Мукерджи, който бе съединен с мозъка на Сатина, неочаквано получи съкрушителен удар на навлизащ кошмар. Дори отслабен този ефект си запазваше зашеметяващата сила. Той усети поразителното въздействие на мозък над собствения си мозък. А през това време във възприемащия мозък на Сатина се завъртя…
Стената бе по-висока от Еверест. Сатина се опитва да се добере до върха, драска по повърхността с нокти по бялата повърхност и се опитва да открие и най дребните вдлъбнатинки. На два метра нагоре, се връща един. Долу — смътно се вижда яма, от която се изстрелват езици на пламъци, придружавани от вонящи газове. А уродливи чудовища с ости като игли зъби, чакат да падне. Стената става все по-висока. Въздух почти няма — задушава се, в очите й — мъгла, а изцапана ръка стиска сърцето й, усеща как кръвоносните съдове се отделят от тялото и започват да изглеждат като проводници измъкнати от изпочупен таван. Силата на притеглянето непрекъснато нараства… боли я, гръкляна се пречупва, лицето й отвратително увисва… и реката на страха стремително изпълва съзнанието…